Welcome to the vampire’s lair

February 7, 2012

Пирамидата на Карлин

Filed under: Uncategorized

Има един брилянтен американски комик – Джордж Карлин, който в един свой скеч (гледай ей тук) развива абсурдната идея създаде телевизионен канал за самоубийци, който да разполага с няколко различни формата на реалити шоута. Едно от тях е особено интересно – „Пирамидата на самоубийците”, която условно ще наричам „Пирамидата на Карлин”. За тези, които не разбират английски или руски, ще поясня:

 

Как се изгражда пирамида от хора, които да се самоубият едновременно, за да може масовият мор да бъде показан по телевизията с цел повишаване на рейтинг?

 

1. Основа на пирамидата – бездомниците. Има много от тях, на никого не му пука, на никого не му се занимава, няма пари за тях. Повечето от тях с удоволствие биха се възползвали от поканата.

2. Хората в затворите – става въпрос за тези с доживотните присъди и очакващите изпълняването на смъртната си присъда (за някои щати от САЩ като Тексас, например). На всичкото отгоре в затвора ги следят строго да не се самоубият, така че телевизионното шоу им дава тази възможност.

3. Депресираните – ако се откажат да се борят с живота, могат поне да го покажат по телевизията (да се изфукат, един вид).

4. На върха – хората без надежда за оздравяване. За жалост, те са много, за тяхната болест няма да се намери скоро лек (или дори не се търси, защото болестта е твърде рядка и няма финансиране на изследване на различни препарати). Има и такива, които нямат пари за лекарствата си, на някои е невъзможно да им ги доставят по липса на социални програми (или „пътеки” за тях).

 

Всички тия – рррр, в пирамидата!

 

Карлин е сигурен, че би успял по един или друг начин да събере 500 от споменатите нещастници, които да се хванат за ръце и да скочат заедно в Големия Каньон.

 

Ако трябва да построя пирамидата в България, по-скоро тя не би била на самоубийци, а от некадърници (‘щото май все още са повече от самоубийците).

 

Пирамида на днешния българин

 

1. Основата – некадърни професионалисти, заради които са загубени човешки животи. Всяка седмица в медиите отнякъде се появява сигнал „Смърт поради грешката на д-р Еди Койси.” Разбирам, че се изискват много труд и лишения, за да станат медици, но все пак ако се случи хирург да утрепе някого поради небрежност или некадърност, да не му се позволява повече да пробива кожата за друго, освен за инжекция. Има много примери за некадърност, която пряко е застрашила или затрила живота на човек – работници по строежите, шофьори (особено пияните тираджии, които на всеки 2 дни се обръщат по шосетата), производители на алкохол-менте с метанол (май вече пооредяха, но все още се срещат), полицаи и т.н. Списъкът е много дълъг.

2. Некадърници, които затрудняват ежедневния живот на всички под юрисдикцията им с решенията си – и тук листата е неочаквано пълна. Като започнем от градоначалници, чиито велики решения са възпрепятствали живущите с това или онова, и стигнем до една част от милите хора в сградата срещу статуята на Цар Освободител. От корумпирания чичко съдия, който отсъжда в полза на страната, която е подарила повече цветни хартийки, до мърлявата чиновничка, която губи документи.

3. Некадърни „интелектуални труженици” – тази категория малко кореспондира с последната на Карлин. Та, ако някои преподаватели, хора на изкуствата и науките и прочее будители един ден преценят, че трудовете на живота им са били загуба на време и енергия и е твърде късно да сменят насоката си към нещо по-продуктивно, биха могли доброволно да се впишат в обстановката на пирамидата на некадърниците. В това число включвам и всички онези, които смятат, че са пропиляли живота си, преследвайки нещо, което в последствие не си е струвало (да кажем хора, които не са подбрали правилната професия).

 

Членовете на тази пирамида няма да се самоубиват. Не е необходимо.Просто всеки от тях ще бъде понижен до длъжност, на която ще бъде в полза. На овакантените позиции ще изгигнем хора, които заслужават повече, а ако такива липсват – да бъдат обучени най-обещаващите кадри, за да достигнат нивото на даденото място (специализациите в чужбина стават все по-достъпни, а са изключително ценни, особено за приоритетно интелектуалните професии).

 

Как да построим тази пирамида?

 

Всеки има право да изкаже мнението си на всеослушание. Ако зад дадена промяна застанат много хора, тя вероятно ще се осъществи. В тази връзка с нетърпение очаквам да стана свидетел на две неща – протестът срещу ACTA в столицата на 11.02.2012 (напомням, началото е от 11ч на пилоните на НДК, а крайната спирка – оня площад с кончето) и резултатите от конкурса „Пролетта на моето недоволство” (100% ще има поне 5 хубави есета, които ще ми направят густо, като ги прочета).

January 31, 2012

За черната пустиня

Filed under: Разказчета

 

Самотата вече не е социално явление, а по-скоро въпрос на нагласа.
Има една пустиня с леденосиньо небе и смолисточерен пясък, която явно всеки трябва да прекоси. Песъчинките режат, а от небето се сипят ледени висулки и в редките случаи, в които уцелят, оставят белег, който никога повече не се стопля. Безсмислието на целият този процес е повече от очевидно – изведнъж отново се озоваваш в кипящата динамика на социалната джунгла, но вече разполагаш с арсенал от маски, бариери и студенина, дори повече от онези, които лекомислено изхвърли през тийнейджърските си години. Да, ама вече не е толкова лесно – самотата, макар и невидима, екне отвътре и не намира отклик отвън. Сякаш двете реалности са в такъв разрив, че не е възможно да бъдат обединени.

 

 

 

Единственото щастие вече е любов – няма изкуство, няма пари, няма секс и безумия. Алкохолът вече не пари по онзи начин езика, а наркотиците сякаш са изгубили силата си – колкото повече друсаш, толкова по-слабо те хващат (и като че ли си все още трезвен точно в моментите, в които искаш да си безпаметно и безсъзнателно МАТ). 
Уви, взаимността вече е едно много рядко животно – изискванията към ближния се отдалечават от нулата, а вариантите да срещнеш единомишленик – обратнопропорционално към – безкрайност. За да осъзнаеш един ден, че просто го няма – дори и очакването за него вече го няма. В този случай имаш две опции – да кървиш по малко всеки ден, продължавайки да вярваш, обичаш и разкъсваш; или сядаш с ракията и салатата пред телевизора, за да загладят всякакви остатъци от гънки по и без това почти изчезналото ти сиво вещество. За да се състариш бързо и преждевременно да си отидеш, без да е имало смисъл както от живота, така и от смъртта си. Лански сняг. Есенциално нищо.

 

 

А самотата продължава да кънти – няма никого. Вятърът единствено свисти в ушите, за да напомни, че покрай самодоволното си маршируване през черните дюни няма как да чуеш и думичка, която да разбереш, попиеш и приемеш като своя. И дори не си позволяваш да покажеш развалината под маската – нали силата е висша добродетел, а слабостта е предикат на децата и старците. И какво? Пак самота – самота с партньора, с приятеля, когото си мислел за най-близък, с познати, колеги, непознати… Все сам в черната пустиня с леденосиньо небе. А пясъкът – това си ти. Ледът – пак ти. Вятърът – ти. Но как да излезеш от себе си? Да се пребориш? Ще се разкъсаш. Да се приемеш? Под достойнството на височайшата ти натура. Захващаш четката за поредната доза лицемерно весели цветове, с които сам себе си утешаваш. Уж си позитивен… Пък то какво се оказа. Събери си кръвта от платната – няма смисъл от нейното проливане. И спри да я маскираш в жълто. Аз я разпознавам. Поне мен не можеш да излъжеш, докато ти се хиля остро в огледалото и изяждам едно по едно парченцата от теб. Видя ли белезите от острите ми зъби? Запомни ги, ще има и още.

January 29, 2012

Как работи този блог:

Filed under: Uncategorized

Регистрациите са безсмислени.

Поствам рядко.

Коментарите се преглеждат преди публикуване - ако е човекотворен, минава; ако е реклама от типа на "Искаш ли да си уголемиш пениса" се трие.

Четенето на текст 5-6 пъти в различни състояния е препоръчително (и по-весело).

 

Радвам се, когато някой напише нов коментар.

Ако някой иска да се свърже с мен: leethanda_kuthalion@abv.bg

Поздрави,
Лий 

December 9, 2011

За манипулациите над масовото съзнание

Filed under: Uncategorized

От много време наблюдавам човешкото повърхностно съзнание, изваяно от ежедневния контакт с огромни дози информация.

Оказва се, че когнитивните (т.е. познавателни) способности са се развили неимоверно в рамките на последните две поколения (визирам родените между 1975 и 1985 и от 1986 до 1995) за сметка на аналитичните. Прилагането на простата манипулация "Post hoc ergo propter hoc" е детска игра, а предвид сегашната икономическа обстановка е изключително лесно да се предвидят подходящите моменти. Това от своя страна прави timing-а на публикациите в даден източник,обществено признат като достоверен, една изключително точна дисциплина. Честотата на подавания поток информация също е от особено значение за предизвикването на доверие в четящите - при редовна аудитория под 1000 души е необходима по-голяма честота на публикуване, синтезиран вариант на материалите - т.е. висока информационна стойност за сметка на художествената. Критично е през първите 6 месеца да се наблюдава интереса към различните по тип публикации, за да се отсеят тези, които имат висока посещаемост. По този начин новоизлюпената медия тепърва започва да се диференцира сред морето от подобни.

 При наличие на аудитория над 1000 човека започва употребата на подсъзнателни когнитивно-асоциативни манипулации. Иначе казано, косвената асоциация между добре познати символи и дадени нови, започва да се употребява по-често. Тези своеобразни комерсиални метонимии са трудни за разпознаване в обикновения журналистически текст, освен ако човек не започне разпада на логически елементи и схематично изобразяване на взаимовръзките между тях. Разбира се, на редовия читател не би му минало през ума да направи такова нещо - той пдсъзнателно възприема тази връзка като съществуваща априори.

 Много по-интересно се оказва влиянието на асоциации апостериори. Тоест, свързването на общ предишен опит с цел наслагване на нови обекти във вече съществуващи представи. На този принцип се изграждат полу-съзнателни умозаключения. С увеличаването на аудиторията похватът става все по-труден за употреба, тъй като списъкът с предикати е много по-кратък предвид увеличаването на диференцираните категории адресанти на информацията.

Като цяло подсъзнателните и полу-съзнателни манипулации над преценката и избора на читателите са силно пренебрегвани в българските методи. Ако принципите на действие, описани по-горе, са безкръвна, прецизна операция, то използваните сега в медиите прийоми са средновековната ампутация.

 Да не говорим, че манипулирането на изображения е все още на варварско ниво - некадърната силна обработка през специализиран софтуер създава нереалистична представа на наблюдателя относно показваната информация (иначе казано, картините не просто са ретуширани, а са невъзможни за вярване). Много по-лесна е играта с контрасти и цветови схеми, които да предизвикат определена емоционална реакция, която отново се заражда на подсъзнателно ниво. Тоест, с малко разбиране относно влиянието на цветовите и формени дразнители над лимбричната система на различните типове хора може да се постигне много по-голям ефект при брандиране и изграждане на репутация.

February 7, 2011

Горчивата нишка в жасмина

Filed under: Разказчета


Когато всички се приберат по стаите си и кампусът се превърне в пчелин, настава абсолютна, необезпокоявана тишина. Идеален момент за поредното взиране в текстове и усилен мисловен Copy-Paste, а след това Format-Save, че скоро, съвсем скоро започва един хубавичък час, в който ще да има Open-Post-Feedback.  Като стане навън вече порядъчно мъртвило и лампите на пчелина една по една гаснат, вече ми е време за почивка на очите и чай.

Чаеваренето е един хубав, близо половинчасов ритуал, в който се спасявам от синята светлина на монитора. За момент изпразвам главата си от всичко и пуша вечерната цигара със себе си на мохабет. Разисквам кое как е станало, правя си график за следващите дни, такива ми ти работи. Всичко се успокоява, чаят тихо заклокочва в белия тумбест чайник. Тук идва интересното – изчакването на точния момент за ваденето на жасминовия чай, много подобно на пътуването към мястото на среща с любим човек (с все пеперуди в стомаха, омекване на колената и вълнение). Всеки уважаващ себе си чаепиещ знае, че ако тези жълтеника(к)ви листенца се извадят след петата минута от кисненето, чаят ще започне да става горчив. Ако пък измъкнеш торбичката преди 4тата, няма да успееш да разтвориш истински онзи силен, хубав аромат, който нежно обгръща всичко като фин, полупрозрачен шал. Аз умишлено го вадя секунди преди 6тата минута.  

Отпивайки от първата глътка, подсладена с бял мед, пиша реквиеми за живота си в момента. Не преувеличавам – харесвам това, което правя, чувствам се добре тук, където пребивавам, знам какво искам да постигна, имам силата да го осъществя, имам и възможностите. Иначе казано – full speed ahead! Черният чай си казва думата и докато стигна средата на чашата, вече функционирам на 130%. Правя по 4 неща едновременно. Идва ред на тънката горчива нишка, която нарочно съм оставила (виж по-горе). Минутка пауза, преди препрочит и редакция. Припомням си какво ми струва всичко това. Невъзможността да прегърна любимите хора сега, веднага, липсата на онова особено трополене на стъпките по ситния калдъръм на онези толкова живописни стъгди, изпълването на дробовете с мирис на Майски Сняг (няма начин въздухът да стане по-неземно сладък), да пея с цяло гърло, докато подскачам на слизане от тепето по козите пътечки и усмивката на лелята, която продава шоколад. Но все пак май си струва. Или трябва да направя така, че да получа максимума за цената, която плащам. Висша форма на консуматорстване.

На дъното се е утаил неразтворен мед, който, обаче, се е вмирисал на жасмин. Сладко, изпълващо, наситено – лъжичка неразредено щастие. В този момент поемам дълбоко дъх и мислите ми профучават на 2000км югоизточно. Благодаря ти, че си моята неразтворена лъжичка мед, макар и с тънка горчива нишка. Иначе сладкото нямаше да е така сладко. Мили мой Влад…

September 7, 2010

Майя или не, това е въпросът.

Filed under: Разказчета


 

Всичко в живота е просто илюзия, която ни изнася да приемаме за истина. Вземи ме в ръцете си, остави ме да потъна в блаженството на зелените ти очи. Да, за мен са зелени. Остави пръстите си да се загубят в косата ми, разреши ми да пия от устните ти. Всичко е пропито с миризмата ти. Във всеки минувач виждам нещо от теб. Имам сили да направя всичко. Остави ме да повярвам в тази илюзия, остави ме да се чувствам обичана поне за един ден в седмицата.

Би било наистина непоносимо да те обичам винаги, да мечтая ежедневно за теб, ако не си до мен. Ела с мен някъде, където ще сме сами. Обичай ме, поне за един уикенд.

Целия ми свят виси на нишки от илюзия, на паяжини. Илюзия е, е някому ще липсвам цяла вечност. Вечността е просто момент. Оксиморон, нали. Не е. Онази нощ беше моя цяла вселена. Моята компресирана, концентрирана, опияняваща вечност.  Не мога да си представя живота без тези моменти – те са смисъла, ядрото, същността на битието. Те са това, което ме кара да отварям очи и да ставам от леглото. Както и мисълта за теб – всеки ден изминавам своята долина на плача по-бързо и лесно, когато знам, че ти си някъде там, на 120 километра от мен и може би също си мислиш за мен, чакаш ме да се прибера, за да ме прегърнеш. Че през седмицата не ходиш в нашата кръчма, защото несъзнателно се оглеждаш за мен и установяваш, че ме няма и че няма всеки момент да вляза запъхтяна и да ти се извиня за закъснението, и те заболява мъничко, съвсем малко, че още не е петък, че още не е дошло времето да ме посрещнеш на гарата и да ме вземеш със себе си, да ме обвиеш в прекрасни усещания и влюбени погледи.

Ти ме правиш по-добра. Или поне ме караш да осъзная всички неща, които правя и да се замисля, че мога да съм и едно малко по-нормално същество. Че мога да не прегазвам хората за свое собствено удоволствие. Защо се превърнах в това, което съм? Защо смачквам хора и ги карам да се чувстват ужасно, че трябва отново да се срещат с мен, само за да видя докъде се простира влиянието ми над съзнанията на другите? Защ ги карам да се съмняват в единственото нещо, което наистина притежават, в самите себе си? Защо ги карам в края на деня да си мислят, че са победени от една аргантна, безпардонна и безжалостна двайсегодишна кучка? А защо се превърнах в тази кучка? Знам ли, така се е наложило. Или не? Или съм станала такава, защото ми е харесало да вземам надмощие над хората, да се усещам по-силна, по-добра, по-можеща и по-успешна от тях. Наистина ли има друг начин, друг поглед? Дали наистина Вера има право, казвайки, че може да успееш и без да прегазиш една купчина хора по пътя си? И как по-точно? При положение, че светът изобилства от начинаещи и завършени кучки, възможно ли е да запазиш едновремено душевния си мир и комфорта на другите? Дали пък няма да се изяждаш отвътре, че си твърде мил и мекушав, че е можело да си спестиш много време и труд, ако просто беше изманипулирал участниците в ситуацията, без те дори да се усетят? И наистина ли не се усещат? И дали е по-леко, ако знаеш, че те не осъзнават колко долу ги поставяш? Това прави ли те по-малко виновен, това, че те не си дават сметка? Не, това е просто извинение за пред съвестта. Като онзи лаф за изневярата – „Щом тя не знае, значи не я наранявам”. Ама все пак си изневерил, дори и да го знаеш само ти (е, и любовницата). Това е своеобразен Прозак за съвестта, за вътрешния глас. Нещо, което очевидно е много необходимо в днешния свят – да знаеш как да хвърлиш прах в очите на вътрешния си съдник. Иначе хапчетата за сън щяха да се продават по-добре от аспирина.

Макар че, като се замислиш, най-печелившия бизнес е свързан или с наркотици, или с илюзии (които също са наркотик, но не веществен, следователно за него не вкарват в затвора, но пък трябва да си доста по-умен и изобретателен, за да го синтезираш). Всичко живо се друса за световно. Дебеланите се друсат с диети, които нямат смисъл. Четирийсет-и-много годишният чичка се друса с порно, за да забрави, че жена му, която само преди десет години беше маце за милиони, се е превърнала в пухтящ и тъпчещ се хипопотам с пищящ след децата фалцет (а самите деца, за които дори и не помисли, когато беше на двайсе и осем, колкото и да са прекрасни, са си истински гъзобол). Студентът, който няма как да събере накуп 15тина кинта за пакетче трева, се друса с мечти, доста тривиални мечти, впрочем – как ще си намери сериозна и доходна работа, как ще бачка като вол, но ще се чувства полезен и продуктивен, как ще си намери мило момиче, с което да създаде свой дом. Само след няколко години, когато постигне всичко това, ще се окаже, че не го е искал наистина. Това просветление ще го озари в най-обичайна ситуация – докато чака в задръстването, например. Ще опре чело на волана и ще се замисли за сладкия си, безвъзвратно отминал студентски живот – как можеше да целуне още дузина момичета, но не го направи, защото се страхуваше, как можеше да си повилнее на свобода, преди да свие гнездо. Обаче го достраша. Уплаши се, че докато си живее живота, ще изпусне много възможности. Какво да се прави, както и да живееш, винаги ще съжаляваш за пропуснат момент. Хората, които казват, че не съжаляват за нищо, са в две категории – а) хора, които се заблуждават, че не е можело иначе или б) хора, които лъжат съзнателно другите с искреното желание да могат по същия начин да излъжат и себе си. От двете, първата определено е по-щастлива. „Блажени са нищите духом, защото тяхно е цартвото небесно.”

В такъв случай защо, по дяволите, всеки се стреми да е по-умен от останалите? Защо, като това няма да донесе нищ полезно? Отговорът е прост като боб чорба – защото така те сами определят и създават илюзиите си, а не се оставят на някой друг да го прави вместо тях. Предпочитат да запушат за момент устата на здравия разум, и за известно време да са пак на двайсе, вместо на четирийсе, и да чукат прекрасната секретарка с дупе като зряла праскова. Мили съпруги, колкото и време и пари да трошите по фитнес инструктори, пилатес, кзметика, пластична хирургия и диетолози, за да спрете влиянието на времето, той няма да забележи, защото мислите му ще са заети с кръщното тяло на двайсегодишната пикла, която няма кой знае какво, освен младостта си. А вашите дупета никога няма да щръкнат и да се загладят като на студентки, защото от известно време вече не сте (без значение, че всяка година празнувате поредния 29-ти рожден ден). Но все пак продължете да го правите, защото след няколко месеца на студентката ще й изтече мандата, или пък тя ще му бие шута на вашичкия заради някой хубав 25-годишен младеж. Тгава може би съпругът въ ще погледне стегнатите с къртовски усилия телеса (макар че на тази възраст след такива тренировки човек започва да прилича на анаболен културист в пенсия) и ако имате късмет (и не сте се съсипали душевно), той ще ви хареса. В такъв случай ви пожелавам да счупите новата спалня от секс, а после да разправяте, че вече нищо не го правят както трябва, но тайничко да си знаете каква е причината и да се усмихвате от ухо до ухо всеки път като се сетите (ако разбира се, не сте прекалили с ботокса, в такъв случай усмивката ще е само вътрешна, а това си е неизживяно удоволствие, като сподавен плач или прекъснат оргазъм).

July 26, 2010

A joint-venture

Filed under: Разказчета

… или как обичам да изпробвам границите си…

16:35

 

Пловдивската гара… Тичане, задъхване, стигане в последната минута… Както винаги ми се случва, когато се счупя от бързане, влакът закъснява с поне 20 минути. Естествено… Джойнт първи - на перона. Упс, униформени на 30м от мен. Нищо, вече го приключих. Влакът идва. Най-сетне. Последен вагон, последно купе. Моето местенце. Традиция, какво да правиш. Пътят до Карлово е толкова живописен, че цветовете описват странна абстракция в главата ми. Яко! Коленете вече не ме болят. Още по-яко. Първият фишек винаги е най-сладък. Усещам приятно гъделичкане. Събувам си сандалите и си опъвам лапките на отсрещната седалка. Айляк! Време за рисуване. Извънземните на ролери сами излизат изпод молива. Почти ги бях забравила. Добавям и мишка-зомби, оплескана в боя. Я, свърши ми листа. Спирка „Отдих”. Малко ми се приисква да сляза. Обаче шансът да намеря млади луди глави там е равен на 0. Оглеждам се. В купето има само един възрастен мъж. Забелязал, че поглеждам, ми казва:

-          Моето момиче, защо си си качила краката там?

-          Ама аз съм боса, не мърся седалката.

-          Не, бе, не. Толкова ли няма мъжки рамене, на които да си ги качиш…

-          Ако имам късмет, като пристигна, ще има. : )

 

Шаш! Всъщност нямам никакъв план. Просто стегнах раничката и тръгнах. Никакви уговорки, никакви резервации за спане, нищо. Само див, вътрешен порив за път. Пък какво от това, че други диви глави наоколо няма.

 

18:04

 

Карлово, прикачване. Оглеждам се и виждам шарена, шумна, леко хипарлива двойка на моята възраст.

 

-          Здрасти, хора! Накъде?

-          Айтос, палатки. Малка почивка.

-          Супер. Пушите ли?

-          Не.

-          Не питам за цигари.

 

Джойнт две – пак на гаровия перон. Този път няма смърфове наоколо. Удря силничко – малко съм прекалила с количеството билка. Хубавото е, че я смесих с мента и мащерка. Пушим чайче – няма грешка. След 2мин се хилим като тикви. Мацката вади флоуресцентен маркер и ми рисува звездичка на скулата. Аз й нарисувах сърчице с червило. Сладко се получи. Чайката пристига. Кондукторът ни гледа странно. Вадим билетите и картите за проверка. Всичко е точно. Изчакваме да отмине и прихваме. Няма такъв смях, братле! Огласихме влака. С усилия спираме и не смеем да се погледнем, защото пак ще се изхилим. Суперяко! Пичът вади mp3-ка и малка тонколонка.

-          Имаш ли Замунда Банана Бенд?

-          Естествено!

 

„Пак е лято и пак сме на море!
Слънце смее от небето
и прави гъдел на морето.
Легнал съм на плажа
кат’пържола са пека,
мажат ма с мехлеми да си промена цвета.
Плискат са вълните и пълзят ми по крака.
Гларусите дебнат (Ха!)
за нещо по-така.
Е’то морето!
Пак е лято и пак сме на море!
Сме на море, на море /2

Припев:
И гледам: Вляво жена
и вдясно жена, отпред жена
отзад жена… м-м-м мойта ма срита!
И гледа: дълъг крака,
и мокър коса и други нища,
и… м-м-м недей ма щипа!

Слънце смее от небето
и прави гъдел на морето.
Рибите мълчат със затворени уста,
щот ако отвори ш’са напълни с вода.
Чайките над мене маха радостен криле,
някакво акула търси някой да яде,
някакво рускиня търси някой да я… спре.
Пак е лято и пак сме на море!
Толкоз ми е гот и са чуства тъй добре!
Пак е лято и пак сме на море!

Припев:

Обича тук през лято да са осоля,
за другите сезони да са съхраня
и чак сега разбира що морето е солено,
защото всичко плаща в зелено,
но хич не ми пука, че е толкоз скъпо,
защото тука никога не ти е тъпо.
Дори и всичките пари да ми заминат
аз знам, че лято е веднъж в година.
Легнал съм на плажа
кат’пържола са пека,
плискат са вълните и пълзят ми по крака.”

 

Вече всички пътници ни гледат странно. Една баба ни почерпи с курабийки, ние пък й дадохме шоколад. Измъквам се за цигара в кенефа. На вратата се разминавам с един тип, който досега е пафкал вътре. Хубавото на дългите маршрути с влак е, че никой не ти прави проблем за пушенето. Айляче. Връщам се. Малко ме маже. Пичът (май Ваньо се казваше, но мадамата със сигурност му викаше „Шо”… Нямам идея…) се обръща към мен.

-          Маце, малко подаръче от нас.

И ми бутва едно джъмпърче в шепата. Гледам – гъбка. Прибирам я за после.

-     Мексикана?

-     Да. Скоро се върнахме от Холандия.

-     Леле, много мерси!

Отварям сташчето и вадя следващ фишек. Тъкмо да им свирна да скочим до кенефа и спираме на Тулово. Изчакваме да тръгнем, молим готината баба да наглежда чантите, че да не хванат крака, и се навираме в кенефа. Джойнт трети. Вече не мога да си следя мислите. В главата ми се вихри метеоритен дъжд във всички цветове на дъгата. Спи ми се зверски. Моля ги да излязат. Време за витаминче. Една тънка линийка и съм ококорена на 10. Само дето лилавите комети не спират да фучат. Суперяко ми е. Мога да си завържа усмивката на бай хуя (за непросветените – бай хуй е точка в китайската медицина, която се намира в центъра на фонтанелата, тоест в центъра на темето… Обаче защо с брата се наричаме взаимно така, нямам идея…). Шо има китара. Спираме замундците. Едва докоснала грифа, вече знам какво ми се свири – ДиС (Деньо и Сенсей). Оказва се, че и те я знаят. Пеенето на три гласа винаги ми е правило голяяяямо густо.

 

„Слънцето няма цяла вечност да те радва

Припев:
Живей един път, но както трябва.
Слънцето няма цяла вечност да те радва.
Граби със шепи, обичай всеки.
Краят не тежи, ако дните ти са леки. (x2)

За утре не мисли, побързай да живееш.
Днес, от люлката до гроба, следвай своя интерес.
Процесът биологичен, по принцип апатичен,
Накрая винаги те чака дупка за адрес.
Усмихвай се дори на сън.
И без това трагедия е всичко ставащо навън.
Калявай се от мислите на злите хора.
И без това да мразят те не чувстват умора.
И не във спора истина се ражда,
Най-хубаво е всеки сам да си угажда.
Щастие дали ти носи въпрос “Добре ли си?”
Никой не познава друг така както себе си.

Припев: (х2)

И нека бъде светлина, и нека бъде звук.
И нека бъда себе си, а не някой друг.
Тихо, да не чувам „Всичко било е дотук.”
Напротив, ще си действам както мога, дори напук.
Знай, сам ли си, никога няма да намериш рай,
Така че мечтай до безкрай, дай
Всичко от себе си, за да си най
И нека трудния живот човек да те напрай.
Девизът ми е „Мисълта създава, мисълта крепи
Мисълта гори кат’ лава в ледени води.”
Спри, въздух поеми, погледни,
Ако всичко покрай теб се движи,
Значи движиш се и ти.”

 

 

Бабата не приглася, обаче много ни се кефи. Много ме радват готините, немрънкащи срещу младото поколение баби. Жалко, слезе на Зимница. Висим на перона и чакаме да мине международният влак. Обикновено почивката е 10тина минути. Този път е 20. За никъде не бързаме. Почва да ме пуска. Джойнт четвърти. Този номер винаги е специален. Не знам за другите, обаче след него всичко ми се вижда супер ярко, super vibrant. Споделям с мадамата, че е късметлийка с гадже, което е диво колкото нея. Засмива се.

-          А ти? Нямаш ли си някого? Толкова си хубава!

-          По-скоро не. Много съм проклета, явно.

-          Е, стига бе! Супер айляк си. Само съчмите са ти в повечко.

-          Абе, както и да е. Свободна и крилата като майски вятър.

 

До Айтос ми викаха Мая. Сетих се за Майя, илюзиорността на света. Мда, отива ми.. Поне донейде.

 

22:10

 

На бургаската гара. Топло е, лепкаво едно такова. Купувам си вода от лавката. Чудя се накъде да хвана. Отивам в „Нико” и пия един Джак с кафе, че да ми дойде музата. Пак ми се доспива. Постановката е ясна – кенеф, пакетче, карта (използвам VIP картата си от Драматичния, вече е изтекла), късметче (който казва, че с банкноти е по-удобно, да има да взима! Късметчетата са най-айляк). Излизам светнала и дръпвам остатъка от кафето с уиски на екс. Трябва да хапна. На ъгъла на Богориди с Александровска има Happy, което още не е затворило. Ям някакви пилешки дивотии и си поръчвам втора порция в кутийка, че кой знае кога пак ще огладнея и дали ще има нещо отворено. Винаги с храна, вода и хавлия. Задълже за всеки шматарок-адепт.

 

00:00

 

Шматкане по Богориди. Не ми се завира в клуб, дискотека, бар или друг овчарник, нощта е твърде красива, че да я пропилея в затворено помещение. Отбивам се до Абсолюта – кафе, бутилка шардоне от световно неизвестна изба (оказа се много яко, между другото), ядки, шоколад. Раницата ми започва да квичи от претъпкване, но ще й мине. Отивам на плажа. Оглеждам се, вдишвам дълбоко (бааааахти смрадта, майна!!!) и виждам огън. Приближавам се. Банда татуирани хора в ярки дрехи. Нео-хипита, или иначе казано, трансърчета. Звучи някакъв дарк… Не е зле. Слънчеви хора в топлата лятна нощ. Наздраве!

-          Откъде си, мацка?

-          От Пловдив. Ти?

-          Аз съм тукашна, онези двамата са от Казанлък, пичът със слончето – от Велико Търново, ония две мадами са шопкини, а онзи симпатяга с растите никой не го знае откъде е. Той казва, че е космополит.

-          Яко!

-          По какъв повод тук?

-          Нямам идея, просто на разходка.

-          Искаш ли?

 

В шепата й има малко синьо хапченце.

 

-     Не, мерси, такова не употребявам. Благодаря, все пак.

-     За нищо.

 

Време е за фишек. Вече е 01:45. Единият казанлъчанин ми се усмихва и вади втори. Търновлията свива набързо, мацките от шопско също дават своя принос. 8 човека и 4 фишека, всеки с различно действие, големина и сила. Леле-мале! Отпивам от виното. Размазвам се на шалтето на бургазлийката (не й помня името, ужас! Обаче е Слънче. Дано я видя пак!), тя ляга на рамото ми. Косата й е къдрава и светлокестенява, следователно гъделичка, но приятно. Вперва зелено-синьо-жълтите си очи в мен.

 

-          Безкрайно е красиво!

-          Съгласна.

-          Миришеш хубаво!

-          Ти повече!

-          Аз на нищо не мириша, а твоят парфюм е много готин!

-          Ти ми миришеш на мляко и мед, което е по-яко!

 

Слънчето затваря очи. Разсеяно я галя по гърба, докато се наслаждавам на красивите мисли, които са завладели главата ми. Мисля си за това колко съм щастлива. Мисля си за близките, които ме обичат. Мисля си за хубавите гледки. Мисля си за музиката, която звучи от портативното CD-player-че. Мисля си за танца на огнените елфчета, които озаряват цялата компания. Мисля си за свободата, от която се възползвам. Мисля си за перспективите, които трябва да реализирам. И всичко това едновременно. Не ми се спи. Мацките от шопско пеят нещо. Много красиво пеят. Не знам какво е, обаче гласовете им се допълват и редуват идеално – едната е алт, другата сопран. Едната е руса със зелени очи, другата – кестенява с черни като почти угаснали въглени. Почти мога да видя гласовете им, които се леят необезпокоявани.

 

04:40

 

Слънче отваря очи. Явно досега е спала на рамото ми. Не съм усетила кога дишането й се е забавило и се е отпуснала.

-          Имаш ли си квартира или стая в хотел?

-          Не. Записала съм си координатите на няколко хотела, които намерих из нета, обаче не съм се разходила дотам все още.

-          Хайде в нас! Сама съм, а ти гушкаш много хубаво.

-          Окей, казваш и изчезваме.

-          Дай да пушим преди това.

 

Изправяме се до седнало положение. Казанлъчани са се сгушили с шопкините и си гукат разни хави, Космополитски е изчезнал, без да го усетим, а търновлията си отива в квартирата. Вадя джойнт номер 8 за тази нощ. Чак сега си давам сметка колко съм изпушила. Нищо, имам още 4. Завъртаме го само двете, гълъбчетата вече са влюбени и не им е до това. Залива ни още една порция еуфория. Скачаме, събираме бързо шалтето и казваме лека на междуградските двойки. Тя живее в една таванска стая близо до края на Морската градина. Или поне на мен ми се струва близко.

-          Какво искаш за закуска? Всъщност, каквото и да искаш, имам само яйца.

-          Не бери грижа, сега ще видиш какво ще забъркам.

 

Вадя пилешките дивотийки със сос и ги смесвам с яйцата. Натрошавам половината пакет фъстъци, за да е хрускаво, и изпържвам в масло цялата смес. Хубаво се получи. Слънче си омазва носа със сос. Аз се кикотя, докато дъвча, и за една бройка да се задавя. Сещам се за гъбката в чантата и я вадя. Бая големичка е само за мен. Благодаря, Шо и Шовица! Златни сте, деца!

-          Слънче, искаш ли гъба?

-          Каква гъба?

-          От онези, вълшебните.

-          Може, може, само да си направя едно кафе. Ти?

-          Да.

 

Пием кафе на прозореца и пушим по цигара. Слънцето вече изгрява и е суперкрасиво. Косата на Слънчето изглежда оранжева от лъчите.

-          Много си хубава!

-          Ти също!

 

Прокарва пръсти през косата ми, която от безсънната нощ прилича на хибрид между разплетена кошница и гръмнал бойлер в тръстика. Пръстите й са тънки. Има лунички по носа и скулите. Наистина е хубава.

 

6:15

 

Ядем гъба с шоколад и си лягаме. Половин час мълчание. След това Слънчето се обажда:

-          Лелееее, видя ли го оня гълъб! Беше лилав с жълто!

-          Яко!

-          Ти какво виждаш?

-          Целият под е в шарени жаби. Много са красиви!

 

Ставам и пускам радиото. Я, салса! Или поне така ми се струва… Иначе може да е свирила и класическа музика, като нищо, даже. Слънчето също става и танцуваме. Жабите стават цветя, а разноцветни светлинни топчета обикалят около нас като светулки. Не мога да й се нарадвам. Ушите й се издължават като на елфче. Не знам колко сме танцували, но по едно време грохнахме и станахме вир вода. Лягаме си. Леглото е като водно – движи се постоянно. Затварям очи. Струва ми се, че лежа върху гигантски тюлен, който е адски мекичък и удобен. Слънчето прокарва език по устните ми и се заиграва с пиърсинга. Целувам я цяла вечност. В главата ми има фойерверки с всякакви цветове и размери. Слънчето мирише на ягоди. Събличаме се и продължаваме да се гушкаме. Не правим секс. Не знам защо. Просто не ни е до това. Само се гушкаме, галим и целуваме. Хубаво ни е. Вече не знам къде свършва моята кожа и къде започва нейната. И двете сме бели като кисело мляко. Слънчето има страхотни цици – с размер точно една моя шепа и с нежни розови връхчета. Нямам идея колко време им се наслаждавах. Около нея всичко светеше в прасковено. Има някакви блещукащи бели неща. Слънчето е заровила пръстите и на двете си ръце в косата ми и не може да ги разплете. Тихичко стене, докато я галя. Притиска ме силно до себе си. Имам чувството, че свършва, без дори да съм плъзнала език между бедрата й. Притихва. Кожата й е гореща и настръхнала. Заспиваме сгушени.

 

15:10

 

Отново бургаската гара… Оставих на Слънчето едно фишече за спомен. Не си разменихме телефоните. Ако е речено, пак ще се срещнем. За първия влак няма места. Взимам си билет за 15:40. На гарата е почерняло от хора. Основно шопи. Натоварват се на влака в 15:20 и настава тишина. За втория влак има малко хора. Всички наоколо сме умрели и ни се спи. Не знам как и кога пристигнах в Пловдив, защото спах като труп през целия път. Една причина да се наричам Перегрина ; )

 

June 19, 2010

Кажи ми…

Filed under: Uncategorized

… и ще бъда до теб, каквото и да ми коства.

Кажи ми, и ще си отида, само за да не ти преча.

Кажи ми, и ще ти помогна.

Кажи ми, и ще те утеша.

Просто ми кажи, мамка му, толкова ли е сложно?! Просто ми кажи какво да направя, за да си щастлив.

Да, знам, малко е странно… След всичките тези години да те накарам отново да повярваш в онази първична красота. Все още я има. Моля те, стани пак момчето, което толкова безумно обичах. Погледни пак през онази призма, която ти дадох преди толкова време. Само за момент ми се довери на преценката. Знаеш, че винаги съм права. Не се опитвай да усложняваш всичко - няма смисъл. И двамата знаем какъв ще е краят. Действай!

…. А мен… Кучета ме яли…. Не се притеснявай, виждала съм и по-лоши неща. И едно последно "Обичам те, приятелю!"

June 7, 2010

50 причини

Filed under: Разказчета

50 причини да те обожавам:

 

  1. Защото си интересен.
  2. Защото ме караш да се чувствам влюбена до уши.
  3. Защото в прегръдките ти се чувствам защитена и знам, че нищо лошо не може да ми се случи.
  4. Защото пред теб не ми се налага да съм кучка.
  5. Защото ме заливаш с нежност.
  6. Защото погледът ти на влюбен ученик е прекрасен и е способен да ми разтопи сърцето.
  7. Защото не нарушаваш свободата ми.
  8. Защото се разхождаш с мен. Обещавам най-тържествено да не те тормозя с дълго ходене.
  9. Защото обичам мириса на кожата ти.
  10. Защото ме прегръщаш и притискаш до себе си, докато спиш.
  11. Защото си мислиш за мен понякога.
  12. Защото първата ти работа сутрин е да ме целунеш и да ми се усмихнеш. Дори преди първата цигара.
  13. Защото ми прощаваш разсеяността, закъсненията и грешките.
  14. Защото ме приемаш въпреки всичките ми странности.
  15. Защото ме нарече „душичка”, макар че съм такова инатче.
  16. Защото с теб забравям тревогите си.
  17. Защото проявяваш разбиране към арт наклонностите ми.
  18. Защото обичаш да прекарваш време с мен.
  19. Защото изключително много харесвам доволната ти физиономия.
  20. Защото когато ме целуваш, целият останал свят изчезва.
  21. Защото спиш до късно.
  22. Защото ме караш да кипя отвътре.
  23. Защото целувките и докосването ти ме подлудяват.
  24. Защото ми харесва да говориш за нещо, което обичаш. Въпреки че обикновено не те разбирам.
  25. Защото ми прощаваш философстването, макар че не ти харесва особено.
  26. Защото успяваш да отместиш поглед от моя. Това много малко хора го могат.
  27. Защото танцуваш, макар и никога да не съм те гледала да го правиш.
  28. Защото и двамата слушаме Любэ.
  29. Защото не ме срязваш, когато псувам твърде много.
  30. Защото косата ти е мека и вълниста.
  31. Защото ме глезиш безобразно много. Че коя жена не обича?
  32. Защото се съобразяваш с мен.
  33. Защото се изразяваш много добре (колкото и странно да звучи това от моята уста).
  34. Защото провокираш една част от мен, която обикновено се крие дълбоко, да излезе на светло.
  35. Защото караш внимателно.
  36. Защото си писал прекрасни стихове.
  37. Защото не ме разпитваш за неща, за които не ми се говори.
  38. Защото ме изслушваш тогава, когато имам нужда.
  39. Защото ме разсмиваш.
  40. Защото имаш много по-различен начин на мислене.
  41. Защото около теб се чувствам мъничка.
  42. Защото ти нямаш нужда да виждаш другите ми лица.
  43. Защото ме харесваш без грим.
  44. Защото имаш топла и мека кожа, която обичам да галя и целувам.
  45. Защото ме искаш.
  46. Защото пред мен не вършиш дивотии.
  47. Защото не ми мрънкаш за глупости.
  48. Защото и ти ме обожаваш.
  49. Защото след изчитането на този списък няма да избягаш като ужилен.
  50. Защото ще се усмихнеш и ще ти стане мило, когато стигнеш до края.

 

Дам, жените често правим списъци. По-лесно е. Иначе много неща стават с писъци. ;)
Нали ще те видя другия уикенд?

Бдение

Filed under: Разказчета

Е, това е, мила приятелко… Последният купон у вас. Събрали сме се всички, цялата тайфа. Звучи любимата ти музика, но някак кухо. Ние танцуваме като парцалени кукли в ръцете на пиян кукловод. Само ти не ставаш. Лежиш си там, в центъра на дансинга - килим, по който се стъпва само с боси нозе, и мелодията не минава през теб както преди, не те завладява. Вече не си затворена от стереотипи или „системата”. Много по-прозаично е – оковала те е проста дървена кутия. Иначе отстрани изглежда като обикновено младежко парти. Двойки се прегръщат силно, допрели чела. Приятели си говорят на групички по двама-трима. Някои си пият мълчаливо. Танцувам за последно за теб. Преди обичаше да ме гледаш, а сега не отваряш очи. Какво? Значи вече си мъртва и не те интересува, че аз танцувам само за теб, в твоя чест?
В кутията ти си като порцеланова кукла – бяла, студена, спокойна, неподвижна в красотата си бездушна. Няма го пламъкът, озаряващ пъстрия ти поглед. Ти трябваше да се казваш Фиамма, не Мария. Но всеки огън е мимолетен, всяка искра изстива и угасва. Случва се, неизбежно е. И все пак си толкова красива, макар че си студена.
Пием и пушим мълчаливо, всеки със своите си мисли. Едно дете, все още само на 12, изхлипа в ъгъла. Сигурно се е присетило за уникалните палачинки, с които ти толкова се гордееше и с които черпеше наред. Весо става и започва да блъска по стената. Разбирам го, но все пак го спирам – утре ръката ще му трябва здрава, без счупени кости. Завъртам една електронна бостела. На веселите моменти крещим и вием като побеснели. Съседите биха решили, че тук се вихри партито на хилядолетието, ако не бяха видяли тюлената жалейка на вратата. Едно момиче избухва в истеричен смях. От очите й капят черни сълзи от размазан грим.
Утихваме. Вече се примиряваме, кой както може. Никой не успя да направи нищо за теб, а и не можехме. Но всеки се чувства малко виновен, незнайно защо. Минута след минута, а може би и час след час, на никого не му е до заспиване. Въртим си конуси и шишета водка около теб, в плътен кръг. Сякаш сме жива стена. Не искаме да те пуснем да си идеш. Знаем, че и ти не искаше да ни напускаш.
Аз ставам и загасям белите лампи. Останаха само неонът и червената крушка в ъгъла. Въпреки, че е абсурдно и напълно неуместно, запявам. Емоциите са направили гласа ми по-дълбок, по-плътен, по-силен и по-дрезгав. Тъкмо на място. Един по един всички запяват. Гласовете ни се оплитат във въздуха и се издигат нагоре в последната априлска нощ. Като разноцветна плетеница, като шарено копие от дамаска стомана, което прорязва тежките облаци. Песента, както всичко хубаво, свършва. Отново сме на земята. Не с теб, а само с празното ти тяло. В стаята нахлува вятър. Стига до червената китара, твоята, която никой не смее да докосне. Раздвижва струните, заиграва се. Ти си тук, част от теб. За последен път ни свириш. Разсъдъците ни са замъглени. Всички сме на колене, навели глави и слушаме. Тактува ти звукът от сълзите, които тежко падат долу. Вече плачем, за да ни олекне. Мелодията ти, изсвирена от вятъра, малко по малко ни успокоява и унася. Прегръщаме се всички и заспиваме един по един около теб.

Утро е. Мрачно, студено. Вятърът вие в стаята. Време е да облечем черните дрехи и да те изпратим в последната квартира. Няма да те съпроводя, но ти си знаеш защо. Искам да запазя спомена за теб, за бесните купони, за тихите философски нощи, за утрините, изпълнени с мирис на кафе и нови книги, за смеха ти, тих и сърдечен. Искам да запомня тънките пръсти, с които се опитваше да укротиш косата ми или гнева ми (обикновено и двете). И колко много, наистина много ми се иска да станеш, да ми се усмихнеш сутрешно, сънливо и котешко, и да се сгушиш до мен с чаша кафе. Станах, целунах студените ти устни и тихо си отидох. Защо ли заревото на изток ми напомня за цвета на устните ти… В клоните на дърветата пак засвири тоята музика. Няма да ме оставиш, нали? Гривната от теб гори в джоба ми. Частица от тебе все пак е останала с мен. Обичам те (в сегашно време).

30.04.2010

София

May 26, 2010

DIS - Живей (Зелена серия)

Filed under: Песни и техните текстове

Слънцето няма цяла вечност да те радва

Пр.:
Живей един път, но както трябва
Слънцето няма цяла вечност да те радва
Граби със шепи, обичай всеки
Краят не тежи, ако дните ти са леки. (x2)

За утре не мисли побързай да живееш
Днес от люлката до гроба следвай своя интерес
Процесът биологичен по принцип апатичен
Накрая винаги те чака дупка за адрес
Усмихвай се дори на сън
И без това трагедия е всичко ставащо навън
Калявай се от мислите на злите хора
И без това да мразят те не чувстват умора
И не във спора истина се ражда
Най-хубаво е всеки сам да си угажда
Щастие дали ти носи въпрос “Добре ли си?”
Никой не познава друг така както себе си.

Пр. (х2)

И нека бъде светлина, и нека бъде звук
И нека бъда себе си, а не някой друг
Тихо да не чувам всичко било е до тук
Напротив, ще си действам както мога, дори напук
Знай сам ли си никога няма да намериш рай
Така че мечтай до безкрай, дай
Всичко от себе си, за да си най
И нека трудния живот човек да те напрай
Девиза ми е мисълта създава, мисълта крепи
Мисълта гори кат’ лава в ледени води
Спри, въздух поеми, погледни,
Ако всичко покрай теб се движи,
Значи движиш се и ти.

Пр. (x6)

May 5, 2010

Infected Mushroom - Becoming Insane

Filed under: Песни и техните текстове

     No     me     acuerdo    lo     que     paso
    Ni     me    di    cuenta    ni     que    me     pico
     Todo     da     vueltas     como    un      carrusel
       Locura      recurre     todita     mi      piel

W a k e    m e     u p    b e f o r e    I     c h a n g e   a g a i n
R e m i n d    m e    t h e    s t o r y    t h a t    I  w o n ´ t    g e t    i n s a n e
T e l l    m e    w h y    i t ´ s    a l w a y s    t h e    s a m e
E x p l a i n    m e    t h e   r e a s o n    w h y    I ´ m   s o    m u c h   i n   p a i n

B e f o r e   I   c h a n g e    a g a i n . . .
R e m i n d    m e    t h e    s t o r y    t h a t    I    w o n ‘ t    g e t    i n s a n e
B e f o r e    I    c h a n g e    a g a i n . . .
R e m i n d   m e   t h e    s t o r y    t h a t    I    w o n ‘ t    g e t    i n s a n e

Insane(5x), I’m Becoming Insane!!!

 Превод на англ. на първия куплет:

I don’t remember what happened
and I didn’t even realize of what stung me
Everything spins like a carrousel
Crazyness goes through all over my skin

May 2, 2010

Post-срещов синдром…

Filed under: Uncategorized

Мили ми създания (пък и не толкова мили),

Срещнах Фредерик Бегбеде! Естествено!

Закъсня с около 50мин, както се очакваше. Преводачът му попита един от организаторите "Поне успя ли да го изкараш от банята?", което, предполагам, е нормално. Разбира се, той се е успал, това се очакваше. Пристигна свеж и ухилен, изглеждащ ето така:

Заяви, разбира се, че вината за закъснението му е на БНТ, обаче те са го чакали също толкова, колкото и ние.

В книжарницата се беше стъпкал толкова народ, че нямам идея как оцеляхме.

 Аз, разбира се, постъпих мъдро (че как иначе), причаках го на вратата на книжарницата, нащраках известно количество пози от появата, а после го използвах, за да ми цепи тълпата, така че да застана точно пред импровизирания подиум, на който го курдисаха. Въпросите бяха разни. Поствам по памет някои от тях:

- Имате ли домашен любимец?
- Да, имам котка. Тя е с много променливо име - първо се казваше Козет, след това Кокаин, а напоследък - Кокошка (смях в залата, защото в първия момент никой не се сети за художника с това име; видимо объркан, Б. попита защо се хилим и му беше обяснено какво всъщност значи "кокошка" на български)

– Наистина ли мислите, че любовта трае три години?
- Единствената вечна любов е тази на баща към дъщеря. Иначе, доколкото знам има 3 вида жени - курви, мръсници и досадници. Курвите спят с всички. Мръсниците спят с всички, освен с мен. Досадниците - само с мен. Замислете се кое е по-добре - да спиш 6000 пъти с един и същ човек, или да спиш по веднъж с 6000 човека? Аз предпочтам второто.

- Какво ще правите с живота си оттук нататък?
- Хм, с годините все по-малко ми се ства от леглото. А както знаете, в леглото могат да се правят най-интересни неща. (намигване)

– Какво ще правите тази вечер?
- А Вие?

- Бихте ли могли да напуснете Париж и да се заселите другаде?
- Да, госпожо, бих могъл. У Вас, например.

- На какъв наркотик сте в момента?
- На минерална вода. Това е дрога, която наскоро открих, но ми влияе много добре.

- Как реагира дъщеря Ви, когато ви арестуваха за употреба на кокаин?
- Знаете ли, беше интересен разговор. Потвърдих, че действително е било така, и започнах да обяснявам, че наркотиците са нещо вредно, лошо. Хлое ме прекъсна и каза: "Татко, не се безпокой, аз не искам в никакъв случай да приличам на теб."

Не си спомям добре другите въпроси, но помня добре част от коментарите му:

"Да обичаш само един човек е расизъм. Това означава, че всичките останали 3млрд не струват колкото него."

"За мен ревността е безсмислена. Ако жена ми изневерява, трябва да го прави достатъчно дискретно и деликатно, така че аз да не разбирам. Обидно е да си рогоносец, но само ако го знаеш. Ако не - значи не би трябвало да ти пука."

"Понякога, когато закъснявам, отговарям като Дороти Паркър: "I was too busy fucking and vice versa."

На финала останахме само шепа хора, но той се снима само с 4ма от тях. Познайте кой беше единият ;)

Абе, като цяло, за момент, който чакам от 2004, все още не мога да повярвам, че се е случило. Като цяло той беше доста по-кротък и възпитан, отколкото очаквахме (май по телефона на идване го бяха предупредили, че ако реши да даде 5 автографа и да си тръгне, ще го линчуваме, така че може би се е чувствал застрашен…. Все пак е само един кльощав французин с нос, на който човек може да си отваря бирата и брадичка, която безпроблемно кърти всевъзможни мивки, стени и прочие. Не ми вярвате? Вижте го в профил:

)

Та такам… Мили шматета, може да съжалявате коооолкото си искате, че не дойдохте. Наред с бъзиците, Бегбеде пусна и много умни лафове, които ще имам удоволствието да запазя за себе си. Вие - чакайте да дойде пак. Ако не - аз възнамерявам някой ден скоро да се развилнея по "Сен Жермен-де-пре", където няма да е изненадващо да го срещна.

Au revoir, Frederic, je t’adore. Merci beaucoup!

Дяволски своя (и може би на още едно създание, но все пак не и ваша),

Лий Куталиън

April 29, 2010

Бегбеде! Най-сетне!

Filed under: Uncategorized

Мили ми създания,

Моят любимец (и вдъхновител в някои случаи) Фредерик Бегбеде каца в София! Научих тази сутрин в 1 часа (за тези, които ме познават, това би било напълно в реда на нещата) и се разпищях като тийнейджърка, която е разбрала, че Бон Джоуви (или СнуупДог, или боговете знаят още кой изпълнител) ще дойдат. Естествено, първата ми реакция беше да звънна на ЗВера, за да се разпищим заедно и да разлаяме кучките (и хазяйката ми, за съжаление), за да може да съставим план за инвазия. Датата е 1ви Май, мястото - книжарница "Пингвините", часът - 18.00 (макар че аз съм убедена, че Бегбеде ще закъснее поне с половин час - иначе какъв криейтив ще е?).

Малко за мистър Присмехулник в гащи:

Роден е на 21.09.1965 (което прави 44 години в настоящия момент). Но това не е важно. Важното е, че е работил като рекламист и нощен хроникьор (хетеро-версия на Евгени Минчев, само че по-секси и несъмнено по-див). Употребявал е екстази и кокаин (поне само за тях се знае - екстази заради "Разкази"-те, кока - хванали са го да шмърка няколко пъти), има щерка Клое (не й завиждам), и освен всичко друго се изявява чат-пат и като DJ.

Книгите му:

"Мемоари на един откачен младеж"

Това е първият му роман и както сам се изразява - "Култов" (не споделям мнението му). Като цяло му личи, че е първи, малко разбрицан е (нямам по-добра дума, която да опише усещането), но иначе четивен и забавен. Присмехулниците в гащи много бързо преминават в Хулигани с вратовръзки…

 

"9,99 лв"

Не, това не е цената на "Мемоарите", а втората му книга (в оригинал "99 francs"). Много, много, много добра! Преразкази можете да намерите в нета, както и филмът, направен по нея (който за мен поне е малко постен заради липсата на философстването му… какво казваха за краставите магарета?)

 

"Разкази под екстази"

Мой личен фаворит до момента. Прекрасни, кратки, леко вулгарни, чат-пат цинични, изпипани, без да са прекалени. Обожавам ги, макар да не употребявам вълшебното хапченце (а че е вълшебно, вълшебно е, не го смесвайте с бира).

"Любовта трае три години"

Абе, за вас не знам, ама ако трябва да я трая цели три години, ще получа най-малко ортикарии… Иначе - забавна (отново, той, Бегбеде, по принцип е забавен), лека и тежка за четене, завъртяна в стил анимациите в Кореус, побъркана на моменти. Искате отговори - няма да стане. Получавате само още вапроси. И вечното "Ами ако…"

"Windows on the world"

Единствената му книга, която може да напомни за някаква нормална литература. Сюжетът покъртва и кърти. Едно голямо нещастие, опаковано във философията на живот на Б.

 

Има още две, съвсем скоро излезли на български (следователно още не съм ги докопала) - "Почивка в кома" (която чакам да излезе още откакто прочетох "Разкази"-те) и "Романтичният егоист" (подушвам Мароние, макар че уж умря на два пъти в 9,99), от която след кратък гугъл сърч намерих следния цитат:

Издателите не четат книги: те ги издават.

Критиците не четат книги: те ги преглеждат.

Читателите не четат книги: те ги купуват.

Извод: никой, освен писателите, не чете книги.

***

Чакам да стане 9, че да отворят Хеликон. Чакам да стане Май (ама Септември няма да бъде Май, извинявай, Гео, ама не си познал), чакам… Дано си заслужава чакането, иначе на един Присмехулник в гащи ще му бъдат съдрани от бой въпросните. ;) Като мине, ще постна снимки за дебилите (визирам 2ма конкретни), които ще бъдат в Бургас или няма да им се дават пари за пътни до София.

 

Дяволски своя (но не и ваша),

Лий Куталиън

Любэ - На воле

Filed under: Песни и техните текстове

Я так давно не ходил по земле босиком,
Не любил, не страдал, не плакал.
Я деловой, и ты не мечтай о другом,
Поставлена карта на кон.

Судьба, судьба, что сделала ты со мной?
Допекла, как нечистая сила.
Когда-нибудь с повинной приду головой
Во имя Отца и Сына…

На воле день, день,
На воле ночь, ночь.
И так хочется мне заглянуть в твои глаза.
На воле дождь, дождь.
На воле ветер в лицо.
И так много нужно мне тебе сказать…
А может, снова все начать…

Я не спросил разрешенья у светлой воды,
У ветлы, у берез, у оврага.
За что же ты выручаешь меня из беды,
Хмельная, дурная брага?

Я так давно не ходил по земле босиком,
Не шатался по росам рано.
В твоих глазах я, конечно, кажусь чудаком.
Наверно, другим не стану.

На воле день, день,
На воле ночь, ночь.
И так хочется мне заглянуть в твои глаза.
На воле дождь, дождь.
На воле ветер в лицо.
И так много нужно мне тебе сказать…
А может, снова все начать…

На воле день, день, день.
На воле ночь, ночь, ночь.

На воле день, день,
На воле ночь, ночь.
И так хочется мне заглянуть в твои глаза.
На воле дождь, дождь.
На воле ветер в лицо.
И так много нужно мне тебе сказать.

На воле день, день,
На воле день, день!
На воле ночь, ночь,
На воле ночь, ночь!
На воле дождь, дождь,
На воле! Ветер в лицо.
На воле! Слезы в глазах твоих.

На воле день, день,
На воле!
На воле ночь, ночь,
На воле!
На воле дождь, дождь,
На воле! Ветер в лицо.
На воле! Слезы в глазах твоих.

На воле день. День.
На воле!
На воле ночь. Ночь.
На воле!

April 28, 2010

ДДТ - Я получил эту роль

Filed under: Песни и техните текстове

Нас сомненья грызут. Я сомнениям этим не рад.
Эта мерзкая тяжесть в груди разбивает любовь.
А пока мы сидим и страдаем, скулим у захлопнутых врат,
Нас колотит уже чем попало, да в глаз или в бровь.

Вот хитрейшие просто давно положили на все.
Налепив быстро мягкий мирок на привычных их телу костях,
Лишь смеются над нами, погрязшими в глупых страстях.
Им давно наплевать на любое, твое и мое.

Припев:
Я получил эту роль. Мне выпал счастливый билет.
Я получил эту роль. Мне выпал счастливый билет.

Вопрошаем отцов, но не легче от стройных речей.
Не собрать и частичный ответ из подержаных фраз.
Их тяжелая юность прошла вдалеке от вещей,
Тех, которые так переполнили доверху нас.

И когда нам так хочется громко и долго кричать,
Вся огромная наша родня умоляет молчать.
И частенько, не веря уже в одряхлевших богов,
Сыновья пропивают награды примерных отцов.

В суете наступает совсем одинокая ночь.
Лезут мысли о третьем конце, и уже не до сна.
Но на следующий вечер приводим мы ту, что не прочь.
И тихонько сползая с постели отступает война.

Припев

Эфемерное счастье наполнило медом эфир.
Славим радость большого труда, непонятного смыслом своим.
Славим радость побед, по малейшему поводу - пир.
И уж лучше не думать, что завтра настанет за ним.

Безразличные грезы, прощаясь одна за другой,
Улетают, навечно покинув еще одного.
Он лежит и гниет, что-то желтое льет изо рта.
Это просто неизрасходованная слюна.

Сладость тело питала, но скоро закончился срок.
Он подъехал незримо к черте, где все рвется за миг.
И в застывших глазах, обращенных к началам дорог,
Затвердел и остался навек неродившийся крик.

Припев: *2
Мне выпал счастливый билет…
Мне выпал счастливый билет…
Мне выпал…

April 26, 2010

Мили ми котако,

Filed under: Разказчета

Докато съвсем безцелно щъкам из градските нощни пустини, усещам дланта си в шепата ти. Походката ти е характерна, вглъбена. Спомням си как подскачах около теб и се усмихвам. Уличните лампи ме гледат странно, после гаснат една по една подир крачките ми. Намирам твоя личен зелен оттенък. Цигарата ми гори бавно, току-що запалена.

 

Вятърът разнася мислите ми. В главата ми нахлуха дим и цветове. Усещам крачките си някак… закъснели. А за къде ли бързах? За усещането да си с мене, без да си до мен. Или обратно – да си до мен, но без да сме заедно. Може би твърде много усещам. Искам да пия цветен чай  черната стая, облята с луна и живак. Намерих малко стъкълце – мънисто, което да закача на общата гробница, където почиват всичките ми починали обичи, мили мигове, надежди и воли. Така всичко ще се слее с него, с малкото мънисто, и ще мога да нося света си навсякъде, където отида.

 

Капките кръв, които изпи, ще са малката отрова, която фучи из вените ти. Тя ще е незаменима в миговете, когато си сам и отчаян. Те ще те потопят, за да изплуваш рязко нагоре. Има два варианта – да умреш на повърхността, или да излетиш. И в двата случая ще си далече от мен. „Я нырнула глубоко…” Уви, дните са твърде „заботни”…

 

Иска ми се да ти кажа още сега, че всичко е обречено, че няма да се получи, че ще те нараня, както всички преди теб, които ме обичаха. Иска ми се да ти напомня, че без мен ти е по-добре, че ще си по-силен, по-креативен, по-свободен. Но и на двама ни е твърде сладко. Все още ни се услажда мириса на прясна, росна трева и цъфнали храсти. Все още потъваш в очите ми, все още не можеш да спреш да ме целуваш. И не ти става много по-лесно, когато ти кажа, че те обичам, дори и само „в момента”. Затова си тръгваш, нали? И теб те е страх, но не достатъчно, а и твърде много. Не се страхуваш достатъчно, че да се махнеш, но пък и твърде много, че да полетиш с мен, дори и само за „момента”.

 

И все пак аз те обичам. Макар да не знаеш какво влагам в това. И все пак ми е мило за теб, защото в прегръдките ми изглеждаш детенце. И все пак те искам, особено когато ме целунеш. Странно, нали? Но дори и да си отидеш пръв, пак ти ще си нараненият. За съжаление… Аз ли? Аз ще се справя, както винаги – още по-малко човек, още по-малко жива, още повече леден звяр.

 

Цигарата ми догоря и замириса на запалена целулоза. Миговечността си е отишла отново. Ще мине още седмица без теб.

 

Л. К.

My dear vampire,

Filed under: Разказчета

… . I love the bars after midnight, with the smiling people and the flickering lights. I love it when darkness makes everything more beautiful. I don’t allow the light of the ugly reality to shatter everything into bloody mirror pieces. Beauty must be ubiquitous. And young. Beauty is always young, even though sometimes it is young only on the inside.

 

I love to love. And I have to love. Even when it is not possible, it’s still is achievable. And when I am successful, it is unbelievable. Insta-eternal. (Insta-eternity is a thing that lasts an instant, but feels like eternity. Still, when it ends, you always have the feeling that it didn’t last long enough. It’s never enough.). I’m in love with those Insta-eternities. I don’t want to blink, because I’ll miss something. Every detail is important. And dear. And expensive. It’s paid in blood only. All the blood that goes trough the heart in a single beat. Any of them could be the last. Let it not be this one. One insta-eternity lasts only a single beat. That’s when the heart stops. Like a small death. I die frequently, but only to feel the agony of the disappeared insta-eternity. Then I enter a new one after a period of grey time. Insta-eternities usually are red. Especially if you close your eyes during a kiss.

 

It is nice to know how many times your heart has stopped because of joy. Small deaths. Orgasms. Physical, psychical, spiritual, all kinds of orgasms. We should all die during an orgasm of some type, because we are created during two of them.

 

I enjoy darkness – both on the outside and the inside. My heart is wrapped in a black silk cover. It soaks in blood when my black pupils sink in the green eternity of your eyes. That green eternity, yours, embraces me with its stripy arms and entangles me with its wavy hair, your wavy, wavy hair, so that I can’t find myself with all my neon blue worries. It’s wonderful, when I sink in this insta-eternity, which fades away with the first morning rays. Did I mention how much I love to love? Everyone needs a love dose at least once or twice a year. Otherwise everything is senseless. Even sense itself.


All this meant one simple thing - "I love you."

April 9, 2010

Любэ — Улочки московские

Filed under: Песни и техните текстове

Распогодилась погодка сегодня выходной
Пойти погулять
У меня в кармане честная сотня
Надо бы ее разменять
А я с младенчества охоч до забавы
Полюбуюсь на воскресный народ
Песни пляски у Крестьянской заставы
Девки у Покровских ворот
Улочки московские
Спасские Петровские
Я люблю вас улочки улочки-шкатулочки
Улочки московские
Вешня-вешняковские
Я люблю вас улочки улочки мои
Улочки московские
Спасские Петровские
Звонкие Кузьминские бойкие Любринские шпанские Таганские милые Мещанские
Улочки-шкатулочки девочки мои
От Таганочки до гор Воробьевых
На трамвайчике речном прокачусь
А на Смоленке встречу я девушек клевых
Может им на что-то сгожусь
Позвоню от Белорусского Кате
Кати нет ответит грузин
Падаю на старом Арбате много есть еще Катерин
Улочки московские
Спасские Петровские
Я люблю вас улочки улочки-шкатулочки
Улочки московские
Вешня-вешняковские
Я люблю вас улочки улочки мои
Улочки московские
Спасские Петровские
Звонкие Кузьминские бойкие Любринские шпанские Таганские милые Мещанские
Улочки-шкатулочки девочки мои
Возле ГУМа раскурю сигарету
Вспомню годы заводные свои
Где ж вы прежние победы и беды
Однокашники веселые мои
Эх недаром расчудилась погодка
Я по прошлым адресатам пройдусь
У меня в кармане есть честная сотня
И сегодня я кажись надерусь
Улочки московские
Спасские Петровские
Я люблю вас улочки улочки-шкатулочки
Улочки московские
Вешня-вешняковские
Вас люблю я улочки улочки мои
Улочки московские
Спасские Петровские
Звонкие Кузьминские бойкие Любринские шпанские Таганские милые Мещанские
Улочки-шкатулочки девочки мои
Сладкие Никитские пряные Мясницкие
Марьино-румяные
Плющево-кудрявые
Вкусные Рогожские тихие Дубровские
Улочки-шкатулочки девочки мои
Улочки московские
Спасские Петровские
Звонкие Кузьминские бойкие Любринские шпанские Таганские милые Мещанские
Улочки-шкатулочки девочки мои

Пак - да сте учили руски, майни!

April 6, 2010

Любэ - Прорвемся

Filed under: Песни и техните текстове

На спящий город опускается туман,
Шалят ветра по подворотням и дворам.
А нам все это не впервой, а нам доверено судьбой
Оберегать на здешних улицах покой.

Припев:
Да!
А пожелай ты им ни пуха, ни пера !
Да!
Пусть не по правилам игра!
Да!
И если завтра будет круче, чем вчера,
"Прорвемся" - ответят опера.
"Прорвемся" - опера.

Еще вечерние зажгутся фонари!,
Туман рассеется, и что не говори,
Сейчас бы просто по сто грамм и не Мотаться по дворам,
Но рановато расслабляться операм.

Глюкоза ностра

Filed under: Песни и техните текстове

Коза-ностра-а.

Глюкозы-девочки все летим на стрелочки.
Чур, не опаздывать, а потом рассказывать,
Как этих мальчиков сделали на пальчиках.
Пусто в карманчиках стало у обманщиков.
Девочки - глюкозки,
Мальчиков всех под каблучок!

Коза-ностра
Глюкоза-ностра
Коза-ностра
Глюкоза-ностра

Хвосты пистолетами, курс держать по ветру,
И бронежилетами скроем наши чувства.
А глюкозы-девочки классные припевочки.
Любовь по ящикам и бомбить обманщиков.
Девочки - глюкозки,
Мальчиков всех под каблучок!

Коза-ностра
Глюкоза-ностра
Коза-ностра
Глюкоза-ностра

 

Сори, да сте учили руски, мен ме мързи да превеждам.

March 27, 2010

Porcelain and the Tramps - Sugar cube

Filed under: Песни и техните текстове

I’m looking to the life
The words falling out
the disco ball and it’s going around
say "ohhh" I say "oh"
The stars shinning bright and I twinkle in your eye
and if you know what it’s right
Pull a wish from the sky
say "ohhh" I say "oh"

I think about you
Can’t dream without you
I always want more
Transe to the dance tune
under a full moon
And freeze in time

I think you know
Tonight Tonight
Gonna touch you, taste you, tease you show you
what I’ve been waiting for (yeah,yeah)
Sugar cube
Tonight Tonight
gonna make you, take you, face you, shake you right down to the dance floor

bump it, break down
bump it, break down

What comes up must come down
Tension on the ground and the place shut down
say "ohhh" I say "oh"
The time has come
and we’re not done
we’ll stay up all night untill we see the sun
say "ohhh" I say "oh"

I think about you
Can’t dream without you
I always want more
Transe to the dance tune
under a full moon
And freeze in time

I think you know
Tonight Tonight
Gonna touch you, taste you, tease you show you
what I’ve been waiting for (yeah,yeah)
Sugar cube
Tonight Tonight
gonna make you, take you, face you, shake you right down to dance floor (x2)

Always wanting me to say
Always wanting me to say
You’ll always want me
always want me(x2)

Sugar cube
Tonight Tonight
gonna make you, take you, face you, shake you right down to dance floor

I think you know
Tonight Tonight
Gonna touch you, taste you, tease you show you
what I’ve been waiting for (yeah,yeah)
Sugar cube
Tonight Tonight
gonna make you, take you, face you, shake you right down to dance floor

Kesha - Tick Tock

Filed under: Uncategorized

Мелодията е ужасна, но текстът кърти!

Wake up in the morning feeling like P Diddy
(Hey, what up girl?)
Put my glasses on, I’m out the door - I’m gonna hit this city (Let’s go)
Before I leave, brush my teeth with a bottle of Jack
Cause when I leave for the night, I ain’t coming back
I’m talking - pedicure on our toes, toes
Trying on all our clothes, clothes
Boys blowing up our phones, phones
Drop-toping, playing our favorite cds
Pulling up to the parties
Trying to get a little bit tipsy

[CHORUS]
Don’t stop, make it pop
DJ, blow my speakers up
Tonight, I’mma fight
‘Til we see the sunlight
Tick tock, on the clock
But the party don’t stop no
Woah-oh oh oh
Woah-oh oh oh

[Chorus]
Ain’t got a care in world, but got plenty of beer
Ain’t got no money in my pocket, but I’m already here
Now, the dudes are lining up cause they hear we got swagger
But we kick ‘em to the curb unless they look like Mick Jagger
I’m talking about - everybody getting crunk, crunk
Boys trying to touch my junk, junk
Gonna smack him if he getting too drunk, drunk
Now, now - we goin’ til they kick us out, out
Or the police shut us down, down
Police shut us down, down
Po-po shut us -
Don’t stop, make it pop
DJ, blow my speakers up
Tonight, I’mma fight
‘Til we see the sunlight
Tick tock, on the clock
But the party don’t stop no

Basshunter - Boten Anna

Filed under: Песни и техните текстове

Абе, кой беше казал, че в блога ми всичко има emoticon

 

Jag känner en bot
Hon heter Anna. Anna heter hon,
och hon kan banna banna dig så hårt
Hon röjer upp i våran kanal.
Jag vill berätta för dig att jag känner en bot.

Jag känner en bot
Hon heter Anna. Anna heter hon,
och hon kan banna banna dig så hårt
Hon röjer upp i våran kanal.
Jag vill berätta för dig att jag känner en bot,
som alltid vaktar alla som är här,
och som ser till att vi blir utan besvär.
Det finns ingen take-over som lyckas.
Kom ihåg att det är jag som känner en bot.

En bot som ingen ingen annan slår
Och hon kan kicka utan att hon får
Hon gör sig av med alla som spammar
Ja ingen kan slå våran bot

(Musik)

Ready for take off

Are you ready

Jag känner en bot
Hon heter Anna. Anna heter hon,
och hon kan banna banna dig så hårt
Hon röjer upp i våran kanal.
Jag vill berätta för dig att jag känner en bot.

Då kom den dagen jag inte trodde fanns
Den satte verkligen kanalen ur balans
Jag trodde aldrig att jag hade så fel
Men när Anna skrev och sa

Jag är ingen bot
Jag är en väldigt, väldigt vacker tjej,
som nu tyvärr är väldigt främmande för mig.
Men det finns inget som behöver förklaras,
för i mina ögon är hon alltid en bot

Hon heter Anna. Anna heter hon,
och hon kan banna banna dig så hårt
Hon röjer upp i våran kanal.
Jag vill berätta för dig att jag känner en bot,
som alltid vaktar alla som är här,
och som ser till att vi blir utan besvär.
Det finns ingen take-over som lyckas.
Kom ihåg att det är jag som känner en bot,

En bot som ingen ingen annan slår,
och hon kan kicka utan att hon får.
Hon gör sig av med alla som spammar.
Ja, ingen kan slå våran bot!

Ready for take off

 

I know a bot,
her name is Anna, Anna is her name
And she can ban, ban you so hard
She cleans up in our channel
I wanna tell you, that I know a Bot

I know a bot,
her name is Anna, Anna is her name
And she can ban, ban you so hard
She cleans up in our channel
I wanna tell you, that I know a Bot

That always watches everyone here
And makes us out of trouble
There is no Take-over that succeeds
Remember that it’s I who know this Bot

The bot that no one else can beat
she kicks when she wants to
she kicks all of the spammers
Yes, nothing can beat our Bot

[ Find more Lyrics on http://mp3lyrics.org/a4 ]
(Ready for take off)

(Are you ready?)

And then came the day I didn’t think was real
The channel was out of control
I never thought I would be so wrong
When Anna said to me
"I’m not a Bot,
I’m a really beautiful girl"
Which is, unluckily, now very strange to me
But nothing needs to be explained
*Because in my eyes, you will always be a bot*

Her name is Anna, Anna is her name
And she can ban, ban you so hard
She cleans up in our channel
I wanna tell you, that I know a Bot

That always watches everyone here
And makes us out of trouble
There is no Take-over that succeeds
Remember that it’s I who know this Bot

The Bot that no one else can beat
And she kicks even if she shouldn’t
She gets rid of everyone that "spams"
Yes, nothing can beat our Bot.

March 25, 2010

ДДТ - ДАЛЕКО, ДАЛЕКО

Filed under: Песни и техните текстове

Не знам, може би вече съм я пускала, но може би трябва да спазя цикличността в музикалните си зацикляния :)

 

Далеко-далеко беззаботные дни
Я смотрю как легко исчезают они
Слышу я тишину что молчит в тишине
Вижу мир да войну грею ночь на огне
Я дорога дорога да-да дорога дорога
Далеко-далеко где ни зла ни беды
Ты дала мне воды я нырнул глубоко
Женовала луна целовавшая день
Ты вдали так видна рядом ветер да тень
Я дорога дорога да-да дорога дорога
Шли вдвоем по реке собирая лады
Но его лишь следы вижу я на песке
Я дорога дорога да-да дорога дорога
Далеко-далеко

Tatu wave… Not gonna get us! Fuck em, buck em, cook em!

Filed under: Песни и техните текстове

Not gonna get us
They’re not gonna get us
Not gonna get us
Not gonna get us
Not gonna get us
They’re not gonna get us
They’re not gonna get us
Not gonna get us
They’re not gonna get us
Not gonna get us!

Starting from here, let’s make a promise
You and me, let’s just be honest
We’re gonna run, nothing can stop us
Even the night that falls all around us

Soon there will be laughter and voices
Beyond the clouds over the mountains
We’ll run away on roads that are empty
Lights from the airfield shining upon you

Nothing can stop us, not now, I love you
They’re not gonna get us,
they’re not gonna get us
Nothing can stop us, not now, I love you
They’re not gonna get us,
they’re not gonna get us
They’re not gonna get us
(Not..)
They’re not gonna get us, gonna get us, gonna get us..
(Not gonna get us)
They’re not gonna get us (gonna get us, gonna get us!)
Not gonna get us
Not gonna get us, gonna get us.
Not gonna get us
NOT GONNA GET US, GONNA GET US!
(Not gonna get us)
Get Us, get us..
(Not gonna get us)

Not gonna get us
Not gonna get us

We’ll run away, keep everything simple
Night will come down, our guardian angel
We rush ahead, the crossroads are empty
Our spirits rise, they’re not gonna get us

My love for you, always forever
Just you and me, all else is nothing
Not going back, not going back there
They don’t understand,
They don’t understand us

Not gonna get us, gonna get us, gonna get us (gonna get.. get us.)
Not gonna get us (gonna get.. gonna get..)
Not gonna get us, gonna get us..
Not gonna get us

Nothing can stop us, not now, I love you
They’re not gonna get us,
they’re not gonna get us
Nothing can stop us, not now, I love you
They’re not gonna get us,
they’re not gonna get us
They’re not gonna get us
(Not gonna get us)
They’re not gonna get us, gonna get us
They’re not gonna get us
(Not gonna get us)
Not gonna get us, get us
Not gonna get us, get us
Not gonna get us"

Руска версия:

Нас не догонят….

Только скажи,
Дальше нас двое.
Только огни
Аэродрома.
Мы убежим,
Нас не догонят.
Дальше от них,
Дальше от дома.
Ночь-проводник
Спрячь наши тени
За облака.
За облаками
Нас не найдут,
Нас не изменят.
Им не достать
Звезды руками.

Небо уронит
Ночь на ладони.
Нас не догонят,
Нас не догонят.
Небо уронит
Ночь на ладони.
Нас не догонят,
Нас не догонят.

Нас не догонят….

Мы убежим,
Все будет просто.
Ночь упадет,
Небо уронит.
И пустота на перекрестках.
И пустота нас не догонит.
Не говори, им не понятно.
Только без них,
Только не мимо.
Лучше никак,
Но не обратно.
Только не с ними.
Только не с ними.

Нас не догонят….

Небо уронит
Ночь на ладони.
Нас не догонят,
Нас не догонят.
Небо уронит
Ночь на ладони.
Нас не догонят,
Нас не догонят.

January 18, 2010

Едно закъсняло извинение/обяснение/излияне

Filed under: Разказчета

Момичето с кървавите устни си забрави маската във Венеция. Беззащитна. Търсеща топлината на нечии ръце, а не тази на климатика. Климатиците горят. А ръцете ги няма.
Искаш ли да си ми приятел? Да ме разбираш и подкрепяш, и обичаш? Обещавам, няма да те хапя силно. Ще ти покажа розовите си мишки, които се катерят нагоре по стените. Само ми бъди приятел.
Искаш ли кафе? Имам в чантата. Да, ковчег е. Мъртвите пазят всичко за себе си.
Моля те, помогни ми! Моля те! Просто ме обичай! И ме гушни! Много е студено!

Миниатюрно

Filed under: Разказчета

The cold wind rushed into the compartment. No one came in. I kept reading the book with the black pages. My fingers kept bleeding. They left inerasable red stains. He sang in my ears “Things you can resist, things you cannot… It’s all framed in blood…”  No one came in. I listened to the sweet voice in my head. It kept telling me I’m not utterly alone. The train went on. I kept writing. Unbearably hot in the compartment. I kept shivering. My blood kept dripping. I couldn’t stop it. My lips were also bloody. No one has kissed them in a looong, long time. I just couldn’t stop. I wish I had it. I don’t. I never have. I lost it. But nothing really matters behind the shades of blue…

Душегубката

Filed under: Разказчета

Всяка нощ из града обикаля едно момиче със сиво палто. Изглежда, общо взето, прилично, а иначе е духовита, забавна и хваща окото. В кръчмите я посрещат радушно и никога не остава сама за повече от десет минути.
Всяка сутрин по улиците ледените статуи, които бързат за работа или бог знае за къде, са с една повече.
Госпожа Колева живее един, общо взето, скучен и еднообразен живот. Пенсионерка е, децата й са пръснати из страната, внуците я навестяват само през ваканциите, а мъжът й рядко си е вкъщи – рано-рано излиза да изпие едно слабо кафе с бившите си колеги. Най-голямото забавление на госпожа Колева е да наблюдава стълбището през шпионката на вратата си, а най-оживено е времето между 7 и 9 сутринта, когато всички се запътват да изпълняват точките от графика си. Госпожа Колева знае по нещичко за всеки от входа – кой къде работи, какво учи и с кого се среща.
Един човек, обаче, я оставяше в пълно недоумение – момичето от горния етаж, което се нанесе преди два месеца. Тя поздравяваше учтиво, когато се разминеше с някого по стълбите, но нищо повече. Все беше със сиво палто от туид и голяма черна чанта, в която винаги нещо подрънкваше като стъкло. Госпожа Колева много се чудеше на това момиче – нито гости посрещаше, нито излизаше през деня. Когато блокът се оживяваше и дечурлигата със смях и подвиквания отиваха на училище, тя се прибираше с черната си, сякаш много тежка чанта.
Всяка сутрин Вела бавно се изкачваше по стъпалата до таванската си стая, уорена и с натежали за сън клепачи, разминаваше се с хората внимателно и винаги пазеше чантата си, сякаш в нея имаше нещо много, много ценно и крехко. После бъркаше в дълбокия десен джоб на палтото си, вадеше месинговия ключ и отключваше вратата на стаичката си. По стените се виждаха наредени стотици малки колкото детско юмруче стъкленици, в които сякаш бяха затворени светулки. Вела отваряше чантата си, изваждаше от там още пет или шест такива, нареждаше ги по лавиците и потъваше в леглото си. А новите стъкленици святкаха гневно.
И така, нощ след нощ Душегубката създаваше нови и нови ледени статуи, които не се интересуват от нищо, освен от пари. И е по-щастлива от всякога, защото дори старата клюкарка от долния етаж не знае какво всъщност става. А жертвите й? Огледай се и виж празните погледи. Ако не ги виждаш, значи и ти вече си бил целунат от Вела. Да си спомняш едно момиче със сиво палто и силен, пъстър поглед, от който не можеш да откъснеш очи? Ако я видиш, кажи й, че скоро ще я намеря.

Разни изми… Основно шизо…

Filed under: Разказчета

Търся си редактор за последните… Аз просто не мога. На мен си ми звучат наред, ама надали и на околните. А и не знам къде свършва едното и започва другото. Поствам ги специално за Павката, пък който ще да ги чете (ако пък някой се влюби в тях, да ми каже… Би било приятно да се видя с още някой лунатик…)

 

Намери смисъла
На вещите.
Покажи ми безкрая
В очите на друг.

 

Самотата е като облаците –
- през зимата не забелязваш,
че са тук.
А лятото сякаш никога
Няма да дойде.

 

Светът ми е раиран.
Има само червено и черно.
Извратено кучешко зрение.
Червена е кръвта,
Която се стича по скулите ми.
Черно е въгленчето,
Намиращо се в гърдите ми.
Сърцето ми също е раирано.
Май има още малко живец.
… Или остатъци от „Блъди Мери”-то,
Което изпих снощи.

 

 

Отвътре ми е натрошено.
Като къща след тараш.
Някъде във ъгъла на рамката
Остана червилена следа.
Когато имам кръв,
За какво ми е червило?

 

Намерих си книгите разкъсани.
Библиотеката – разбита.
Липсваше сърцето ми,
Заключено в металната кутия.

 

Думите са някак калпави.
Завих като оглупяла вълчица,
На която са избили вълчетата.
Закачих си разсъдъка на закачалката.
Устните ми кървяха прехапани.

 

Взех шапката, за да скрия празния череп,
Пътьом си грабнах палтото.
И зашарих по прашните улици,
През безчовешките празноти,
Отидох да храня кръчмаря.

СЕГА

Filed under: Разказчета

Когато имаш обичта и подкрепата на някого, всичко се подрежда по начина, по който искаш.
Тежко им на хората, които за „свой собствен интерес” се превръщат в ледени статуи. „Да не бяха пастирите някакви луди, а поети да водят човешкото паство”… Ама кой ги слуша поетите, когато казват, че който не усеща, не живее. Мамка му, твърде много ледени статуи се народиха. Или пък не. Или просто времето не е в крак с мен. Всичко опира до субективните перцепции, следователно емоционалността и чувствеността вече не са на мода.
„21век е векът на информацията”. Да бе, да имате да взимате. Навлязохме във времето на синтетиката – синтетична храна, синтетични цици, синтетични наркотици. Сякаш природата се е изчерпала вече, следователно човек трябва да се „специализира да прави всичко от нищо” (Иречек). Откакто силата на цветята (Flower Power или т.нар. хипи-движение) леееко поувехна, на мода не е любовта, а безразборното чукане в кенефите на дискотеките. Цветните прожектори са новите звезди, пикото достигна своя пик, „Туин пийкс” вече се води за новия класически film noir, а Хъмфри Богарт вече е Том Круз. Новият арт-великан не е кой да е, а Куентин Тарантино, онова невротизирано, стерилно и по хамстерски безсмислено копИле (все още не удобрявам правописните грешки, пък били те и умишлени, а ректорът на ПУ да си завре абсурдните реформи отзад), модерните художници са модерни с това, че просто пренасят халюцинациите си от МДМА (щото екстази е дрогата на 90те, ако не знаете) на платното, а основен материал им е малинов мармалад или собственото им повръщано. Диджеят е новият музикант, макар че никога не е помирисвал китара, за пиано да не говорим. Синтетична музика, синтетични мацки… Всичко е фотошоп, а когато някой се опита да прилича на кориците от списание (колкото и безсмислено да е това), пълни гушата на някой пластичен хирург. Хирурзите са новите скулптори – те не ваят камък, глина или дърво, а жива, дишаща и кървяща човешка плът. Това, което те не могат да коригират, го оправят гримьори, стилисти, коафьори и всякакви други –ьори.
Мамка му, Фредерик, ти го каза още през 97ма, но не по правилния начин. Защо използва книга, когато основните творци на манипулациите са единствените, които четат? Защо просто не използва опита си, за да създадеш серия от реклами, които така или иначе ни заливат. Дори и Cope/Hopenhagen е една гигантска парлама, която да затвори устите на зелените активисти, така че тези, които кльопат прирдните ресурси да продължат да произвеждат по-мощни, по-големи, по-мръсни и по-вредни машини. Поне лаптопът, на който пиша в момента, е относително „зелен”. Трябват му само 20мин зареждане, за да работи около час. Което никак не е лошо, а. Старите технологии са пичовски J.
Мамка му, дори и любовта е стерилно-синтетична. Ебането вече е online, защото иначе съществува СПИН (който, да отбележа, си е чисто човешка направа). Целувката вече не е сливането на две души (както твърдеше Мег Райън в не помня вече коя от бозите, в които играе), а просто звездичката на клавиатурата на компютъра или телефона. Уебкамерите заменят живото общуване, кафето е дигитално (бас държа, че в разтворимото няма и едно зърно кафе), а свалките вече не са по баровете – там хората отиват, а да се натряскат истински със синтетично уиски, а в сайтовете за запознанства и „социални мрежи”. (Доказано е, че това сурогатно общуване води до агорафобия и аутизъм.)
Единственото истинско нещо е смъртта. Тя е „занимание самотно”, обаче пък не е ли сегашният живот, в който си нон-стоп сам, една „бавна и мъчитена смърт”? Защо нищо не идва с предупреждението (както на цигарите) „Тази глупава занимавка отнема от малкото време с любимите хора, което имате.” Защо никой вече не знае, че може да няма утре. Защо всеки си мисли, че утре ще има време да се полюбува на хубавото момиче, което СЕГА минава по улицата. Защо всеки си мисли, че утре ще има време да поиграе с 4-годишната си дъщеричка, а когато това „утре” най-после идва, той осъзнава с досада, че щерката е вече на 20. Има време за всичко. Това време се нарича СЕГА (без връзка с вестника).
СЕГА имам време да изпуша една цигара (макар че в нея всичко е дигитално, освен кашлицата, която ми носи сутрин).
СЕГА имам време да правя пак секс с любимото същество (не уточнявам пола, защото той за мен няма значение).
СЕГА имам време да се усмихна на хубавеца, с когото се разминах на улицата.
СЕГА имам време да седна и да пия едно кафе с хазяйката си, която, милата, все още си мисли, че светът не се е променил от времето, в което се е пенсионирала, и с изненада осъзнава, че пастетът не е само дроб, месо и подправки, а се чуди каква е тази поредица от Е-та на етикета.
СЕГА имам време да чета.
СЕГА имам време да се преборя, за да бъде издадена още една страхотна книга.
СЕГА имам време да живея.
СЕГА имам време да обичам.
СЕГА!
Ами ти? Имаше ли време да дочетеш това? Ако да, ще имаш ли време да помислиш?

September 29, 2009

Пак е много

Filed under: Разказчета

Човек е твърде сам и едновременно с това недостатъчно насаме.

Постоянно съм сама, сред едни и същи четири зелени стени. Черепът ми ще се пръсне! Отвсякъде шептят гласове. Обвиняват, разкъсват, ругаят, крещят, бръщолевят несвързано, обиждат.

Скоро ще съм още по-сама в един друг град, мръсен, пълен с улични кучета и просяци. И не един, 1001 фенера няма да ми стигат. Отвсякъде лъха на хлад, мухъл, паяжини и мрак. Дори и когато е слънчево. Никъде няма хора. Или поне такива, които си струват.

Навсякъде съм сама. Само в кръчмата, обаче, мога да съм наистина насаме. Да не мисля, да не се измъчвам и тревожа. Там всички пият, за да не мислят. Аз пък, без да пия, се опиянявам от тяхната пълна празнота и безхаберие. Толкова е забавно. Те са нещастни, но не им пука. Така че на никого не преча, ако просто седя и изучавам отраженията в огледалото зад бара.

Цялата кръчма е вътре в мен. Постоянно. Те крещят, те се бият, те се целуват и танцуват. Толкова е тъпо! Никой никого не познава след 10 съвместно преживяни години.

Мариан Енгел винаги ще си отива в морето. А гаргойлът винаги ще остава сам, за да руши своята статуя. За да руши себе си на пиедестала, на който тя го е поставила. Защото в края на деня той не е гаргойл, а просто един измъчен, безполов, обгорен до безобразие човек. Но някой все пак го обича. Макар и да го няма.

Обичта е болка. Обичта е да се принесеш в жертва на другия. За да се погълнете взаимно. Да ви еба хармонията. Не искам такава обич. Мамка му, топлината е на изчезване.

Всички са само духове, отразени в стъклената повърхност на светлините на града. Няма нищо, освен шибани осветителни стълбове. Всъщност те са населението на града. В техните вени тече електричество, те са живи, колкото и глупави да изглеждат с дългите си цилиндрични тела и сферични глави. Децата сътворяват света. Те рисуват хората така. Затова единствените живи в града са уличните стълбове. Хората не попадат в тази категория. Докато децата се научат да рисуват хора, те порастват. И неусетно се включват към армията на призраците без цел и посока.

Всеки се залъгва, че животът му има смисъл. Не е така, мили хора! Забравете я тая илюзия. Вие давате времето си за пари и неща, които ще изгният нейде след смъртта ви. Животът няма смисъл. Не и така, както го живеете. Има смисъл тогава, когато спреш. Когато си неподвижен уличен стълб сред забързаното гъмжило от мравки.

…за да може Ра отново да се слее с фараона и да пребори демоните на подземния свят. Иначе няма да има повече залези…

September 14, 2009

Haley Bennett - Buddha’s delight

Filed under: Песни и техните текстове

I’m starting to believe, boy
That this was meant to be, boy
Cause I believe in karma
Boy, do you believe in karma?

So forget about your past life
Cause this could be our last life
We’re gonna reach nirvana
Boy, we’re gonna be reach nirvana

Chorus

Each time you put your lips to mine
Its like a taste of Buddha’s delight
I see the gates of paradise
You’re a taste of Buddha’s delight
Tell me all your fantasies tonight
And I will make them happen
Cause I’m not satisfied if I dont get my Buddha’s delight

Om Shanti Shanti(2X)

Like sutta meditation
You give me elevation
Can you take me higher?
I wonder, can you take me higher?
I want a revalation and sweet salvation
and the eternal fire
Show me the eternal fire

Chorus

I’ve got to have my Buddha’s delight
Om Shanti Shanti
I’ve got to have my Buddha’s delight
Om Shanti Shanti

Chorus

July 14, 2009

Проблемите на готите (готовете??)

Filed under: Uncategorized

Problems only Goths Have
This is compiled from a thread on alt.gothic started by Gabriella Vervaine.

Trying to get blacks that match after they fade in the wash (damn blue/black and brown/black)
Trying to convince the drunk frat boy who is hitting on you that really are a guy.
Big hair, small cars. (Which goes right along with big hats and big skirts).
Airport metal detectors…"Hang on, just let me unbuckle my boots.."
The "Shoes, then corset" dilemma.
Having your little sister nick your make-up.
Living with a slightly homophobic father.
Going to a school which nicknames you "that gay devilworshipping freak that dyed his hair purple"
Getting your jewlery tangled in your clothes/hair (or, even worse, getting them tangled in the clothes/hair of someone else)
People ask "what’s so funny and what perscription are you on?"
When your pointytoe shoes/boots get caught in the holes in the hem of your skirt.
Wearing a black turtleneck when it’s 90 degrees outside
Accidently removing someone’s nose with your spikey bracelet while dancing to Nemisis.
Getting people to look you in the eyes when you talk to them.
Getting your slave bracelet caught in your fishnets.
Unconsciously staring, and having people try to look you in the eye to get your attention — which doesn’t always work.
People declaring that your eyes are yellow, when, in fact, they are green.
Having to reach for the salt with one hand while holding back your sleeve with the other so it doesn’t drag in the gravy.
Trying to find your posessions in an all black room.
Finding your coat in the pile on the bed after a party.
Trying to get the hair-dye stains out of your towels / sink / floors / doors / ceilings / carpets / pets / furniture.
Being asked to defend your entire existence in 30 seconds or less.
Finding a detergent to get those blacks blacker.
Thoroughly embarrassing yourself by finding that fog makes you so bouncy you have to sing along to your walkman, before you realise that fog also means that you can’t see the people nearby.
Having little kids tug on their parent’s arm and say, "Look, Mommy, isn’t she pretty? I want to look like her!" while the parents grab the child and leg it.
Trying to wash dishes with those flowy sleeves.
Having someone try to pick you up, just so they can tell their friends they’ve had sex with you.
Going out in the winter and having all the metal stuff you are wearing freeze against your exposed skin.
Returing home the next day after clubbing, on a train full of buisnessmen.
Getting your skirt caught on:
…the buckles of your boots when you are walking up stairs
…part of the seat-adjustment-thingamie in the car
…your heels while walking.
…the outside of the door of your car while you’re driving, and you don’t notice til you get where you were going, only to find when you get there that a portion of your outfit is now caked with roadslime.
Lending your eyeliner to a friend and finding out later that he’s returned it without mentioning that he completely emptied the enitre brand new tube.
Trying to buy mundane clothes to go job hunting in and not being able to bring yourself to buy anything with enough colour.
The salt stains on the hems of skirts in winter.
Not being able to climb really small stairs because the pointy toes on your pixie boots stick out past your toes enough that you can’t get your actual toes on the steps.
Trying to stand up, and getting the hooks on your left boot caught in the fishnets on your right leg. And managing to look graceful while extricating yourself.
Dancing in a corset.
Attempting to explain goth to someone who has no familiarity with any reference you manage to come up with.
Driving in a rather large cloak.
Getting other peoples black eyeliner smudges on your face from greeting hugs at the club.
Having to wash black lipstick off of your neck.
Wearing 24 rings and getting them all stuck in various bits of lace and fishnet (not all of it yours).
Having to rush out of bed the moment you wake up just so you can get to the bank / store / whatever before it closes.
Convincing someone that you are straight even though you are wearing a skirt and makeup.
Convincing your sister to let you use her makeup because you are too broke/cheap to buy your own.
Trying to find women’s clothes that fit you without it looking too obvious that that is what you are trying to do
Wearing that ultra-cool pewter cross you just bought to the club spinning around and knocking yourelf silly…then trying to cover your dizziness and nonchalantly checking your forehead for blood while still dancing.
Finding that your freshly washed black t-shirt is covered in bits of lint, which while undetectable by the naked eye, show up very well under UV, thereby making you appear to have terminal dandruff.
Waking up with the most painful hangover ever. Walking to the little store to get asprin, thinking "Damn even my feet hurt like hell". Then relaizing that your wearing someone else’s Doc’s.
After using your black eyeliner pencil as a lipliner and getting lipstick on it, coming back and fixing your eyeliner w/ the same pencil, thus creating a big black oily smudge where a nice angled black line should be.
Trying to find food you can eat without messing up your lipstick. French fries are good for that.
Having to tell your clothes apart by fabric only, basically: "Bring me that black shirt." "Uh, which black shirt?"
Trying to get seated so that the eye that you did just right will be the one facing outward.
Wanting to go and play out in the rain but fearing it’ll ruin your hair.
Being unable to decide which rings look best over the black lace gloves
Fearing your sharply filed nails will ruin your mesh shirt!
Realizing your next cat better have black fur, as it’s getting trying ripping off the fur from all of your clothes with scotch tape.
Finding that your cape gets in the way of your cleaning tools when going to work at the graveyard.
Getting a sunburn right through your t-shirt due to the fact that you are very pale from not seeing much daylight (prefer to stay up at night and sleep during day).
Trying to ride a bicycle with a long black skirt (or, even worse, a chiffon skirt-preferably one of those"shredded"-style ones)
Trying to ride a bicycle without reminding the people you pass of Miss Almira Gulch, forcing them to hum the wicked witch theme from The Wizard of Oz.
Trying to type with your lace gloves on.
Religion: while everybody still thinks you are a Devil-worshipper despite all your explanations.. especially if you tell them you are Pagan..
Other Pagans/Wiccans don’t take you seriously because of what you look >like. (in the end, nobody really understands )
In school..how can one draw and draw and draw in one’s sketchbook at boring lectures without attracting the teacher’s attention with one’s jingling bracelets…(It’s a very scary situation when you notice suddenly that it’s the only sound in the whole classroom and the teach stares at you with a look that will guarantee you not to pass the course..)
To like some Goth metal bands and not to be confused with the "ordinary" (especially Blackmetal) metal fans, who tend to be about 100 times dumber than the average Goths.
To keep your white makeup on at gigs, hot summer festivals etc.
Not noticing that you might have fresh black/dark stains on your >clothes untill they mess up everything non-black around you.
For girls: menstual blood doesn’t show that well on black panties, so you might not notice your period’s began before it’s too late!
Accidently kicking things and having parts fly off because you’re wearing steel toes boots.
Brushing against walls and having chips fly off because of your spiked bracelet.
Needing to be specially dodged in group photos with normals so you can all be seen clearly.

July 9, 2009

Celldweller - Frozen

Filed under: Песни и техните текстове

Inside this fantasy
It seems so real to me
Synthetic ecstasy, when her legs are open
True Love behind a wall
Where men and angels fall
A fading memory, when my mind is frozen
I can see a frozen point in time
Where her figure still awaits
Tongue of fire tracing lips outline
Where frozen breath originates
With one motion of her waiting eyes
She strips everything away
This one moment is intensified
And colors all fade to grey
I am in the only place that i want to be
Though we know that it ends eventually
But it’s alright because right now we’re frozen
I want to forget mistakes they’ve helped me make
It’s better to be broken than to break
Inside this fantasy
It seems so real to me
Synthetic ecstasy, when her legs are open
True Love behind a wall
Where men and angels fall
A fading memory, when my mind is frozen
I can see a frozen point in time
That is easy to retrace
Light and darkness are both intertwined
The elements are in their place with
One motion of her wanting mind
The real world begins to fade
And all the hateful things I have become
Temporarily go away
Inside this fantasy
It seems so real to me
Synthetic ecstasy, when her legs are open
True Love behind a wall
Where men and angels fall
A fading memory, when my mind is frozen
When my mind’s frozen:
I’ll take you anwhere you want to go
Far from anything that feels like home (lets go)
You are anyone I want to be (it’s here and now, and now it’s only you and me)
It’s never enough (mmm that’s true)
I want to stay here (yeah, and I do too)
Breakin’ it down(takin’ it down)
With smell(smell), touch(touch, taste(taste), sight(sight), and sound(sound)
How long will I be here without you near because I’m so cold
Break them first or I’ll get broken is not what I was told, now I’m so cold
I’m so cold
So cold
Inside this fantasy
It seems so real to me
Synthetic ecstasy, when her legs are open
True Love behind a wall
Where men and angels fall
A fading memory, when my mind is frozen
Inside this fantasy
It seems so real to me
Synthetic ecstasy, when her legs are open
True Love behind a wall
Where men and angels fall
A fading memory, when my mind is frozen

June 7, 2009

Много верни неща за мен :)

Filed under: Uncategorized

@ Въздушния знак ВОДОЛЕЙ е подвластен на две планети: Сатурн и Уран. Първата тласка човека неумолимо към неговата съдба, каквато и да е тя, дори и да бъде съдба на големи страдания. Тя е планета на миналото, на тъмните спомени, на меланхоличната носталгия. Втората - Уран е твърде странна планета, която влияе на търсещите, откривателите, пионерите на ядрената енергия. Тя дава на онези, над които владее вкус към духовните и научни изследвания, тя осенява духът им с поезия.

@ И ето го ВОДОЛЕЯТ - попаднал между тези две влияния, най-пленителното равновесие: интелектуалност, свобода на духа, интелигентност, основни добродетели, разлюлени обаче от една свръхестествена интуиция, една изменчивост на убежденията и чувствата, която прави понякога поведението му необяснимо.

@ Ако срещнете някой ВОДОЛЕЙ…, може би няма да го забравите. Това е знакът на голямата съблазън, на желанието, на надеждата, на разбирателството.

@ ВОДОЛЕЯТ разбира другите. Не само като ЛЪВА братски, но интуитивно. Той знае чрез нещо като ясновидство това, което мислят другите. Тази безкрайна възможност за общуване го прави безкрайно обичан, безспорно, но това е катастрофа, защото той винаги е флуиден не може или не иска да е по-далеч от другите. Той оставя горчивото съжаление за едно необикновено щастие, загубено щастие, загубено преди да бъде изживяно. Всъщност настоящето не го интересува, той живее изцяло, впрочем несъзнателно във времето, което идва.

@ Това, което иска от живота, е индивидуализъм и свобода на духа, без догми, без ограничения, основани върху личен морал и отговорност. Той често изпреварва своето време, открива неща, които са още невъобразими, още тъмни за другите хора, които не смогват да следят идеите му и го мислят за гадател, докато той е пророк.

@ Той не губи все пак заветите на миналото, нито обещанията на действителността, синтезът на тези два елемента прави от него откривател, теоретик, практик, който умее да даде плът на своята мисъл. Те се противопоставят на общоприетото, на рутината, на педантизма на нерешителността, на всички ограничения на личната свобода. Те имат слабост към интересните и особени неща, към ексцентричното, към сензационното.

@ Малцина са родилите се под този знак, които нямат силно обществено чувство, желание да зависят нуждите и въжделенията на другите. Много са организаторите, които търсят с целия си устрем и дух за саможертва да подобрят равнището на материалния и духовен живот.

@ При ВОДОЛЕЯ се забелязват периоди на ленност, макар че той успява да свърши за по-късно онова, което нормално би направил за една седмица. Той има свой особен метод на работа и затова, за да избегне честите сблъсаци със своите колеги и шефове би трябвало да се опита да си осигури известна независимост в работата. Това е особено важно, когато срещне хора, свикнали на методичен труд, които не могат да понасят методи на действие като неговите. Той е емоционален, нестабилен, непрестанно се люшка от подтиснатост и обезсърчение, от недоволство към себе си.

@ Резервиран и самозадоволяващ се, той рядко кара другите да вършат онова, което сам може да стори. Ако се намира в затруднение, ще се опита да реши своите проблеми, без да търси помощта на близките си.

@ Често по-малко еволюиралите типове на този знак са странни утописти, объркани, бунтари, егоисти.

@ ВОДОЛЕЯТ се проявява в професиите, които изискват широк поглед към нещата, съсредоточаване, самоотричане. Той е превъзходен учен, особено в областта на модерните науки. Той се проявява като аероинженер, забележителен архитект, надарен художник, актьор.

@ Неговата съдба е подчинена на непредвиденото и той познава обезпокоителните люшкания от бедност към богатство към ново финансово неравновесие, непредвидени бракове или бракове в чужбина, частен живот, изпълнен с опасни положения, с неочаквани разлъки и необикновени срещи.

@ Семейното му положение е естествено и объркано по вина на майка му. Той често се отделя от родителите си, дори и ако отношенията останат добри и сърдечни.

@ Този знак на техническите дарби прави чедата си твърде ловки зад волана. Те шофират уравновесено, но на моменти прекаляват с бързината и безразсъдствата и само интуицията им може да ги спаси от опасни положения. Естественото им положение ги тласка към механичните спортове.

ЖЕНАТА ВОДОЛЕЙ

- многообразна Жената, родена под този знак има много голям личен чар. Като че ли е съединила в природата си много жени. Това позволява на личността й да дава на разположение цяла гама от вълнуващи реакции. Тя никога не е една и съща и тези, които я виждат често са под чара на нейните преображения. Тя не се променя от непостоянството, а като морето, според вълните и непредвидените вълнения. Тя е подложена на тези колебания, но не е капризна, нито своенравна. Тя винаги е искрена, дори малко безразлична.

@ Тя обича да работи като мъжа ВОДОЛЕЙ, на места, където не се изисква строга дисциплина. Но има дарба за много кариери. Тя е творец, преводач, занаятчия, добра готвачка, шивачка, всяка работа в нейните ръце придобива чар.

@ Но… както и мъжа ВОДОЛЕЙ, тя може внезапно да се отметне или обърне към други хоризонти и се откъсне най-неочаквано от своята семейна среда, от родината си, от любовта си. Скитническият дух на ВОДОЛЕЯ търси друг път.

@ Толкова дълго колкото може да удържи,тя маскира неуловимата си страна под своята усмивка великодушие, но носталгията и фантазията са най-силни у нея, както и копнежа по бъдното и далечното, че тя не винаги успява да устои на желанието да пререже въжетата на котвата…

@ Тя умее чудесно да уреди дома си, тя е прекрасна майка, която има особен начин да възпитава децата си и в най-дребните неща. Тези отношения са основани на приятелство и на пълно доверие.

@ Тя обича да се облича добре и обикновено твърде елегантно. Опитва се да разчупи ежедневната монотонност с удоволствията на приемите и светски живот.

@ Тя умее да посреща много добре, танцува често и с радост и знае изкуството да води тънък вълнуващ разговор. Всички тези дарби я правят особено интересна и почти винаги тя се омъжва бързо.

May 9, 2009

Махмурлук - М. Башева

Filed under: Uncategorized

МАХМУРЛУК

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.

Една приятелка (бивша)
днес ми удари нож.
Водка, мъгла и киша.
Мръсна софийска нощ.

Един приятел (зарязан)
не ме удари и днес.
И аз съм свиня, ви казвам!
А кой смее да бъде трезв?

“Мога да копам, а мога и
да не копам” - зъл анекдот?
Народопсихология?
Тъмен балкански народ…

Икономически кризис.
На културния фронт - лайна.
Извинете за мекия израз.
Аз все пак съм жена.

Аз все пак ви обичам…
Взехте ли диазепам?
Въпросът е риторичен.
Друг няма да ви задам.

February 18, 2009

Непримиримите (М. Башева)

Filed under: Uncategorized

Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)

А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.

И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.

Стъпканата роза

Filed under: Разказчета

Искаш ли да ти разкажа една случка, дето ми се случи съвсем наскоро? Вървях си из парка една нощ. Плющеше як, проливен и студен дъжд. Обувките ми шляпаха в калта и локвите, а вятърът, гаден и пронизващ, свистеше в кухините на черепа ми, където някога имаше очи, мозък, устни, език. И както си се разхождах и мислех за своите си работи, забелязах, че нещо блещука на фона на калночерния асфалт на алеята. И даже не блещука, ами тлее. Като незагасналото въгленче, което някога вадех от пепелта в камината с щипките, за да си запаля цигарата. Наведох се да погледна отблизо. И знаеш ли какво беше? Смачкан и окалян розов цвят. Нечий нежен израз на обич беше стъпкан в локвата. Дори все още ясно си личеше отпечатъка от обувка по него. 44ти номер. Внимателно прескочих розата. Не успях да я хвърля в кошчето. Знаех, на сутринта щяха да я изметат заедно с хартийките и фасовете, за да свърши безжалостно изгнила на бунището.

Ако имах сърце, щях да се разплача. Ако имах сърце…

… Ако имах сърце, то щеше да плаче за теб. Но тъй като нямам, само се нарязах. Направих едно жертвоприношение на Морена* - белким меостави на мира. Но няма – нали сме сестри.

Та, да ти кажа, (ако някога пак те срещна) много ми стана мъчноза онзи нещастник и го потърсих. Намерих го там, под върбата, до мечката, по която през пролетта се катерят малките деца. Беше седнал върху вестник на мократа земя. Не знаех колко е седял така, но вече се беше вкочанил. Около трупа му усетих миризма на горчиви бадеми. Нямаше какво да прибера от него, освен шепа розови листенца. Обикновено около такива като него има много неща – стихове, безнадеждно любовни писма, някое друго дребно предметче със сантиментална стойност. Обаче нямаше нищо. Дори и духът му липсваше. Макар че обикновено слувбата ми е да ги успокоявам. А и лека ми е службата, ти знаеш – раздавам леденостудени целувки и забрава. Аз самата помня всичко. Даже си имам картотека с чужди спомени. Някой ден (ако отново те видя), ще те поканя на чашка абсент и ще ти я покажа. Има много интересни спомени.

Много съм разсеяна, извинявай. Говорим си от цяла вечност, но забравих да ти се представя. Приятно ми е (макар че на теб не ти е). Казвам се Морире**.

 

·         Морена – тракийска богиня на смъртта

·         Morrire – мъртъв (фр.)

February 15, 2009

Emilie Autumn - Misery LOVES company

Filed under: Песни и техните текстове

It’s not the time
It’s not the place
I’m just another pretty face
So don’t come any closer
You’re not the first
You’re not the last
How many more?
Don’t even ask
You’re one more dead composer

Do I need you?
Yes and no
Do I want you?
Maybe so
You’re getting warm
Tou’re getting warm
You’re getting warmer oh
Did you plan this all along
Did you care if it was wrong
Who’s getting warmer now
That I’m gone

Misery loves company
And company loves more
More loves everybody else
But hell is others

I’m not for you
You’re not for me
I’ll kill you first
You wait and see
You devil undercover
You’re not a prince
You’re not a friend
You’re just a child
And in the end
You’re one more selfish lover

Do I need you?
Yes and no
Do I want you?
Maybe so
You’re getting warm
You’re getting warm
You’re getting warmer oh
Did you plan this all along
Did you care if it was wrong
Who’s getting warmer now
That I’m gone

Misery loves company
And company loves more
More loves everybody else
But hell is others

You’re so easy to read
But the book is boring me
You’re so easy to read
But the book is boring me
You’re so easy to read
But the book is boring
Boring boring boring boring
Boring boring me

Pray for me
If you want to
Pray for me
If you care
Pray for me
If you want to
Pray for me
If you dare
Pray for me
If you want to
Pray for me
If you care
Pray for me
If you want to
Pray for me you fucker
If you fucking dare

Misery loves company
And company loves more
More loves everybody else
But hell is others

Emilie Autumn - Opheliac

Filed under: Песни и техните текстове

I’m your Opheliac
I’ve been so disillusioned
I know you’d take me back
But still I feign confusion
I couldn’t be your friend
My world was too unstable
You might have seen the end

But you were never able
To keep me breathing
As the water rises up again
Before I slip away

You know the games I play
And the words I say
When I want my own way
You know the lies I tell
When you’ve gone through hell
And I say I can’t stay
You know how hard it can be
To keep believing in me
When everything and everyone
Becomes my enemy and when
There’s nothing more you can do
I’m gonna blame it on you
It’s not the way I want to be
I only hope that in the end you will see
It’s the Opheliac in me

I’m your Opheliac
My stockings prove my virtues
I’m open to attack
But I don’t want to hurt you
Whether I swim or sink
That’s no concern of yours now
How could you possibly think
You had the power to know how
To keep me breathing
As the water rises up again
Before I slip away

You know the games I play
And the words I say
When I want my own way
You know the lies I tell
When you’ve gone through hell
And I say I can’t stay
You know how hard it can be
To keep believing in me
When everything and everyone
Becomes my enemy and when
There’s nothing more you can do
I’m gonna blame it on you
It’s not the way I want to be
I only hope that in the end you will see
It’s the Opheliac in me

Studies show:
Intelligent girls are more depressed
Because they know
What the world is really like
Don’t think for a beat it makes it better
When you sit her down and tell her
Everything gonna be all right
She knows in society she either is
A devil or an angel with no in between
She speaks in the third person
So she can forget that she’s me

Doubt thou the stars are fire
Doubt thou the sun doth move
Doubt truth to be a liar
But never doubt
Doubt thou the stars are fire
Doubt thou the sun doth move
Doubt truth to be a liar
But never doubt I love

You know the games I play
And the words I say
When I want my own way
You know the lies I tell
When you’ve gone through hell
And I say I can’t stay
You know how hard it can be
To keep believing in me
When everything and everyone
Becomes my enemy and when
There’s nothing more you can do
I’m gonna blame it on you
It’s not the way I want to be
I only hope that in the end you will see
It’s the Opheliac in me

Celldweller - Stay with me (UNLIKELY)

Filed under: Песни и техните текстове

Sick of this mind and the games it plays
mental enemies want to push me back again
here they come running wanting me up on that
tree, crucified
(wait a minute)
Whatever words they say (me who said it)
whomever they betray (me who did it)
whenever they’re awake it makes me die
There’s so much on my mind, we’re given so little time
there’s no way to hold on as it passes by
so lead me into denial, help me forget for awhile
stay with me, please don’t go
Stay with me, please don’t go
if you want to be alone
stay with me, please
Sick of this mind and the games it plays
mental enemies want to push me back again
here they come running wanting me up on that
tree, crucified
(wait a minute)
Whatever words they say (me who said it)
whomever they betray (me who did it)
whenever they’re awake it makes me die
There’s so much on my mind, we’re given so little time
there’s no way to hold on as it passes by
so lead me into denial, help me forget for awhile
stay with me, please don’t go
Stay with me, please don’t go
if you want to be alone
stay with me, please
I don’t have much else to say (unlikely)
I’d rather you go away (unlikely)
I don’t need something from you (unlikely)
Though some say I will heal over time
it doesn’t seem too likely
it seems unlikely
please, don’t go
Stay with me, please don’t go (unlikely)
if you want to be alone (unlikely)
stay with me, please (unlikely)
Stay with me, please don’t go (unlikely)
if you want to be alone (unlikely)
stay with me, please don’t go (unlikely)
stay with me, please

February 12, 2009

Как да свалиш готик/чка

Filed under: Uncategorized

"Хей, напомняш ми на мъртвата ми прятел/ка"

"Прекрасно вратле - ще имаш ли против, ако го ухапя"

"Излез с мен иначе ще се самоубия"

"Извиняваи би ли ми казала дали сърцето ти е толкова студено и мрачно колкото изглеждаш ти?"

"Хеи хаиде да си вземем сладолет и да ходим у вас да четем alt.gothic заедно"

"Извиняваи ще имаш ли против ако ти погледна в гащите за малко"

"Шшшшшшшт , неказваи на никои…., но аз съм вампир.
Шшшшт.. Не наистина. И съм на 4000 години. Не бе наистина.
Но сега живея в гората и се храня с сърни."

"Извиняваи може ли да ти докосна белега"

"Извиняваи забравих си черното червило, ще може ли да ползвам твоето?"

"Имаш ли огънче? Не? Е ще могали да подържа цигарата си срещу теб за да я запаля"

"Искаш ли да ти купя бира или да ти взема след като се изчукаме?"

"Ти момче ли си или момиче?"

"Не сме ли се срещали в предишният живот"

"Още не съм се напил/а, но мисля че си карсив/а"

"Здрасти скъпа, в твоя ковчег или в моя?"

"Хей прятел, това прилеп ли е под панталонати или просто се радваш да ме видиш"

Намерих го в един форум, но кърти. На това с ковчега бих се засмяла. ;) ЕХ, къде ли е моят гот… Който ще ме пита дали съм мъртва…

February 11, 2009

Статия от снощи

Filed under: Разказчета

Предвалентинско

 

Любов, та любов! ‘Айде стига с тая любов вече! Сиктир! Всички я превъзнасят. А не трябва. Любовта е дупка. Като гъз. И то не прикрит гъз, поне с прашки, а гол, лъскав и белеещ се на слънцето. И също като гъз не можеш да я скриеш. Човек се опитва да си скрие любовта със същия успех, с който ученичка е опитва да си скрие гъза с къса плисирана пола. Само да духне малко вятър, и въпросният гъз е на показ, за радост или ужас на околните.

 

Защо няма ден на гнева (освен при Гео Милев, но там е частен случай)? Гневът е хубаво чувство, конструктивно едно такова. Когато си гневен, най-бързо и ефективно изриваш всички лайна около себе си. ‘Щото не ти харесват, а те вбесяват. Гневът е и отрезвяващо чувство. Когато си гневен, ти се съмняваш, ти осъзнаваш всичко, което ти пречи. И му ебаваш пичката майчина. ‘Щото не те кефи. Обявявам днешния ден (11.02) за ден на Гнева. И няма да е посветен на някой тъп християнски светия (‘щото не ме кефят), а на Юлиан Апостат, щото е пич и го е набутал в гъза на тогавашната християнска църква. Да, бе, в същия тоя влюбен, или самовлюбен, педерастичен (да ме прощават хомосексуалистите, нищо против тях), рунтав гъз.

 

‘Щото аз ги обичам тези, гневните, дето отбиват от коловоза малоумното човешко стадо и го карат да хване стръмната пътека към върха. Непримиримите, както ги нарича М. Башева. Те са пичовете на всяко време. А пич демоде няма! Ако не вярвайте, питайте всяка възрастна дама, чийто мокър сън е някой бунтар от далечното минало (партизани и тем подобни баир-будали не се броят).

 

А този, който само обича, е просто маниак на пасивния анален секс. Обича да му го набутват целия. Кой ли? Всички. Набутват му го животът, обществото, близките, партньорът. И често дотам стига, че сам си го набутва. Ама много мощно.

 

Иначе, да ви кажа, любовта не е лошо нещо. Ако е млада, малка и красива. Като дупе на студентка. И е удоволствие човек да я види или, дай, Сатана, всекиму, да се докосне до нея. Готина е, топличка. Пък и всекиму се случва поне веднъж в живота да обара студентка.

 

Ама е лошо да си гъзоман. Все това да търсиш. Сякаш не знаеш, че съществуват и цици, и коси, и ръце, и устни, и крака (по-длъжки, ако може!!!). Абе, много неща има, няма да преписвам учебника по анатомия. OK, people, радвайте се за един ден на задниците, пълнете шепи (уляляяя!!!), ама не забравяйте, че за основното се искат вулва и пенис. Че по природа само те участват. Другото са бонуси. А често животът е просто едно голямо ебане (тук могат да ме цитират студентите по философия и обикновените простаци, разрешавам).

 

И все пак, Фройд е прав – всичко започва, продължава и свършва с ебане. А понякога и с оргазъм. Ако си над 14.

Есе

Filed under: Разказчета

„Бог е мъртъв”

 

/Фридрих Ницше/

 

 

Всеки сам мисли своята лична реалност. В квантовата физика вече има понятие “alter reality” (alter – друг, алтернативен, reality – реалност, т.е. алтернативна, лична реалност), което като явление е разглеждано от философията векове преди модерния 21ви.

 

Едно от ирационалните явления, породени от развитието на човешката цивилизация, е идеята за бог, за по-висша сила и вездесъщ разум. Лесно обяснима е появата на самата идея още в зората на човечеството – homo neanderthalensis (неандерталецът) е достигнал до подобни на бог идеи за същности, за да обясни природните стихии и явления, които забелязва. С времето и развитието на човешкия род идеята за бог се усложнява, макар и не с много. Явленията на природните процеси първо се алегоризират, после персонифицират, за да достигнат до сложните антропоморфни персонификации със сложни истории и със собствени психологически особености, със собствени душевности и морални ценности. И изведнъж, след появата на Назарянина, развитието на идеята за бог в теофилософски аспект спира, накар че философите от тъй наречените „модерни времена” (т.е. епохите след Средновековието) издигат човека като новият бог, който може да мисли и създава своята вселена, ако успее да развие и осъвършенства съзнанието си и да „впрегне” менталните си процеси в интерес на целите си. Което автоматично убива идеята за бога-съдник, за бога извън човешката същност. С други думи, съзнателният човек е съставен, така че да бъде бог. Феноменът в него сам по себе си е проявление на бога-човек, тъй като тялото е едно чудо, създадено от развитието на homo sapience-а, т.е. е чудо, извършено от самия него и вътре в същия. А кой извършва чудеса? Бог. Дори и повечето процеси в тялото са достатъчно сложни, така че да бъдат окачествени като чудо. Да вземем за пример биоелектрохимичните процеси в мозъка, които пренасят информация през невроните в определена мисловна връзка, образувайки съзнание и различни ментални процеси. Това е връзката между феномена и ноумена – феноменът е топос, в който се съдържа ноумена и който го създава; от своя страна същността (или ноумена) определя формата и функциите й, както и осъществява контрола над последните, което означава накратко, че човек се самосъздава, самопроменя или дори самоунищожава. Което пък, от своя страна, значи, че човек е самодостатъчен (Ницше) и бог не му е нужен като създател или налагащ определени морални норми.

 

Според монотеистичните религии в днешно време богът е просто персонификация на определени обществени норми и правила (обикновено неписани), които индивидът трябва да следва, ако му е нужно да остане част от общността, в която се е родил или е избрал за себе си. Но тези норми се променят твърде бързо (всяко поколение налага нови, свои, лични, базиращи се на старите), за да бъдат определени като изконен норал или да бъдат следвани, което означава, че богът, като носител на същите, също не е извечен, вездесъщ иили всемъдър, а всъщност е нещо доста ефимерно и постоянно променливо. Ergo – богът всъщност не се вписва в самото определение на „бог”, което пък значи, че той е перманентно мъртъв. И ако азът иска да запази определени части от психиката си непокътнати, трябва да си изработи свой личен морал на основа на знанията, интелекта и опита си (Антон Шандор Ла Вей). И след като човек сам става носител на морала си, той се вписва в определението за бог. И съответно той самият е висшата сила в собствената си алтерреалност.

 

Но човекът, както като биологична единица, така и като индивидуален и колективен разум все още не е достигнал връхната точка на развитието си, т.е. не може да създава себеподобни същества (по примера на бога в Библията) по друг начин, освен чрез размножаване, като за целта се нуждае от друг индивид. Всъщност единственото, което човекът е успял да направи, е да имитира устройството на собствения си мозък, създавайки компютри и изкуствен интелект. Но това не е автовъзпроизводство. Което означава, че и човек не може да се впише в определението за бог.

 

По дефиниция богът е константна същност, достигнала до максимума на развитието си. Дори и в самото определение има грешка – “Panta rei…” („Всичко тече” – Хераклит), т.е. всичко се променя, което е и утвърден принцип на вселената – нищо не се губи, само се променя и нищо не е константна величина (константата се въвежда , за да улесни изчисленията). Което означава, че бог е утопия, явление, съществуващо единствено в невъзможността да съществува. Ergo – бог е мъртъв.

През самотния ноември…

Filed under: Разказчета

Ръцете ми изглеждат чисти, но знам, че не са. По тях още личат петната кръв от убийството на Велзевул. Колко е странно – виждам как се отварят пак старите белези и от тях руква гъста, гадна, черна, стара, съсирена кръв и капе в чашите. Всяко изгаряне отново е прясно, както тогава. Обаче няма виновник. Може би още първоначално е нямало. Може би виновникът съм аз или е вътре в мен…

 

Защо тежа толкова. Когато се оттласквам от земята нощем и защо ми е толкова трудно да следя като котка вампира по Главната? Вампир няма, а аз дебна себе си зад фалшивата служебна усмивка. Тази нощ пак няма да съм себе си. И така, тихо, полека, завърта ме лицемерният битиен маскарад. Чудя се само кога ли ще бъда вече твърде уморена, за да навлека в почивен ден старите мрачни дрехи, с които съм отново прилеп. Лошото е, че прилепите ловуват обикновено сами, а за мен е винаги брачен период и търся партньор. А тя не ме приема на сериозно… Тя…

January 29, 2009

Orgy - Suckerface

Filed under: Песни и техните текстове

Bringing back the time cause we know you’re special.
And we think you know you’re wrong.
Bringing back the time cause we know your special
And we think you know you’re wrong.
Suckerface you’re special.

[chorus:]
Do you believe yourself
It’s not science.
Do you hide from your reflection?
Do you believe yourself to be
Number one in the world-electric.

Raised by the queens your mother made.
So how does that make you a human god?
And all the ladies want you,
And sometimes gentlemen too.
And still we think you know you’re wrong.
Suckerface you’re special.

[chorus]

Bringing back the times cause we know you’re special,
And we think you know you’re wrong.
Suckerface you’re special.

Celldweller - Switchback

Filed under: Песни и техните текстове

Switchback!
Switchback!
Switchback!
Switchback!

I made a choice that I regret
Now what I see is what I get
It’s too late to look back
I’ve got no way to switchback
It’s too late to look back
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

Switchback!
Switchback!

Wait, how can it be too late?
‘Cause I don’t want to play
With such a price to pay
It’s too late to look back
(Too late to)
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

A painful picture that I can’t forget
Now what I see is what I get
It’s too late to look back
I’ve got no way to switchback
It’s too late to look back
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

Switchback!
Switchback!

Wait, how can it be too late?
‘Cause I don’t want to play
With such a price to pay
Chained to what I can’t reclaim
I’ll never be the same

It’s too late to look back
(Too late to)
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback
(Have a way to)
It’s too late to look back
(Too late to)
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

It’s too late to look back
I’ve got no way to switchback
It’s too late to look back
I’ve got no way to switchback

It’s too late to look back
I’ve got no way to switchback
It’s too late to look back
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

(And everybody) And
Everybody foolin’ with their rick rack, and
It’s about time we put them on their back
Meaner and leaner, we take up the slack
Klayton and Celldweller with no way to switch back
Cuttin’ you up with a razor blade
Chokin’ you on them words you say
Keepin’ you up in front of me
And the Celldweller is unafraid

Switchback!
Switchback!

Wait, how can it be too late?
‘Cause I don’t want to play
With such a price to pay
Chained to what I can’t reclaim
I’ll never be the same
Will be the same again

(Have a way to)
It’s too late to look back
(A way to)
Ain’t ok, I’ve got no way to switchback
(Have a way to)
It’s too late to look back
(Too late to)
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

I’ve got no way to switchback
It’s too late to look back
Too late to look back
Ain’t okay, I’ve got no way to switchback

January 10, 2009

Protected: Всичко от милия ми Поет

Filed under: Uncategorized

This post is password protected. To view it please enter your password below:

January 6, 2009

Размисли върху една разцепена душа

Filed under: Разказчета

„Душата няма прозорец, че някой да погледне в нея. Макар че има два предавателя. А има ли кой да разчете и приеме посланията, които те постоянно излъчват?”

 

Станах непрозрачна. И действително това исках. Ама явно не. Писна ми! Не съм само малко, 18-годишно момиче. Не съм просто поредната гимназистка, припечелваща някой лев като сервитьорка. Никой всъщност не знае коя и каква (или какво) съм. Може би и аз самата, донякъде.

 

Защо никой не иска да разбере, че с каруцарските си изрази аз казвам истини, направо ги навирам в муцуната на веки, дръзнал да ме чуе. Обаче забравям, че тези истини за всички са неудобни, преди да бъдат напарфюмирани, напудрени, натъкмени и издокаросани с хиляди лъжи, закачени като джуфки, че вече нищо да не е останало от истините. И може би и всеки човешки живот е такъв – раждаш се истински, гол, ревящ, омазваш се често в собствените си лайна или повърнато. Но мама решава, че трябва да те изкъпе, преповие, преоблече, напарфюмира и стегне с колана на детското ти столче – така, да не шаваш много-много. Оттам тръгва първата заблуда – хората изглеждат лъскави, напудрени, гримосани, наконтени. Ама колкото и изискан и хубаво миришещ да ти изглежда някой, не забравяй, че и той сере. Всяка вечер/сутрин. Или дори по няколко пъти.

 

Да се върна на себе си. Снощи се разровичках из спомените си, качих се пак в прашния таван на вече (и аз не знам за жалост или за радост) отминалото детство и почти отминалите тийнейджърски години. И открих твърде много. Започнах наобратно – първо по-скорошните събития, а после и по-старите (а биографиите винаги почват с най-отдавнашните детски спомени, чудя се защо ли). Минах през погребенията, на които не отидох (никога не ходя на погребения – само на помени), макар после да посетих пресните гробове… А те, уви, са много – цели шест само за пет години, май Морена е решила на мой гръб да си преизпълнява нормата. Хайде, дано я приключи тая петилетка, че да си почина от нея. Макар че се съмнявам – само тайничко от всички се надявам тази година да съм аз, че вече дори само като видя жалейка, и ми пада сърчицето чак в петите. На всичкото отгоре превърнало се в кървав прах.

 

Бързо разгледах предишните си любови, както се преглеждат стари, пожълтели снимки. Прелистих ги една по една. На някои даже се и позамислих – защо стана така? – и дори не успях да си дам смислен отговор. По същият начин прегледах сборника си със стари мечти, прехвърлих го като книга, която съм чела вече безброй много пъти. Първите бяха написани с толкова детски почерк и толкова невинно, че чак иронично се засмях. Това дете го няма вече… Е, добре, де, появява се с първия сняг, обаче, като всяко дете, се завърта наоколо за твърде малко, просто не може да седи на едно място. Чудя се само кога ли го убих.

 

Станах непрозрачна. А и така исках. Автомаргинализирах се. И май така е по-добре. И без това вече съм в устата на половината град, по една или друга причина. Дори си изградих и два образа – дневен и нощен. Първият е мрачен, много мрачен, зловещ и тъжен. То е на едно същество, което контрастира с черните си дрехи на белотата на валящия сняг. И винаги носи шапки, с които крие очите си. Ах, тези очи – пронизват с пъстро-топлата си тъга или с червеникаворъждивата си ярост. Това е животното, което винаги страни от другите, винаги сяда сама, макар че има познати навсякъде. И е черно, кадифено тъмно и потайно. Никой не знае какви ги върши то, но всички си правят догаТ/Дки. Замисли се следващият път, когато видиш покрай себе си нещо, високо 1.73м и убийствено мязащо на хуманоиден прилеп. Ако случайно ти се отдаде да хванеш погледа на тези две зареяни пъстри очи, може и да се усмихнеш. Ако си късметлия, ще ти се отвърне с усмивка, заливаща те с топлота. И ще те топли дълго. Но недей да се мръщиш – ще се задавиш със собствената си завист. Нощният костюм е друг – вакхански. Тя винаги си играе с тирса, така както си играе с човешките похотливи погледи и мисли, които се плъзгат по тялото й, докато танцува. И знае, че с танца си заплита самата нощ и емоциите на всички, които са около нея. Тя си играе със всичко. Докато не се влюби, а тогава е огън (като косата си).

 

А коя съм аз? Аз съм наблюдателят, който се намесва, когато първата иска веднъж за винаги да се унищожи, или ако втората вече е безполезно неадекватна. Аз нося лудостта. Вгледай се – не успя ли да ме познаеш? Ако не – огледай се в блясъка на следващата ехидна вампирска усмивка, гарнирана с дълбокия като нощ драконовски поглед, от който не можеш да откъснеш очи. И може би ще ме откриеш и в себе си, безвъзратно натровила кръвта ти с аромата си. Защото това е едно от нещата, които мога добре.






















Get free blog up and running in minutes with Blogsome
Theme designed by B A Khan

Creative Commons License
The Vampire's Lair by Leethanda Kuthalion is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.